Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Над богатата почва се гърчеха филизи като бели червейчета. Нямаше време за умереност. Търсещ корен напипа дълбок подземен поток.
След няколко минути храстите около доста наедрялото растение започнаха да вехнат.
Главният филиз пълзеше упорито напред към океанския бряг. Пипалца се надигаха от него и се увиваха около най-удобните клони. Използваха големите дървета за опора и пътьом изтръгваха по-слабичките храсти, на чието място веднага се забиваха още корени.
Богът не бе имал време за изтънченост. Заложените в гените на растението указания бяха сглобени надве-натри от подръчни материали.
Най-сетне първият филиз стигна до водата. Корени се окопаха в пясъка, избуяха листа и растението разгърна единствения си женски цвят. Мъжките, значително по-малки, вече се бяха наредили по стъблото.
Този етап в процеса не беше предвиден от бога. Често се вайкаше, че най-големият проблем в еволюцията е нежеланието й да изпълнява строги заповеди. Понякога материята сама решава кое е най-добро за нея.
Тънко гъвкаво пипало се сви като пружина, после се стрелна подобно на хвърлено ласо и улови прелитаща мушица. Изви се назад, топна ужасеното насекомо в прашеца на мъжки цвят, а после с бързината на изплющял камшик го стовари в очакващото венчелистче на женския.
Само няколко секунди по-късно цветът опада, а малкото зелено топче под него набъбна. Когато хоризонтът порозовя, Argo nauticae uniquo беше готово да даде първия и единствен свой плод.
Огромна перка поскръцваше на вятъра върху решетеста метална кула, където бе закрепена табела „Донесе-Ли-Бира“.
— Що пък да си нося — промърмори Лудия и подкара конете нататък.
Минаха по дървен мост, макар че Ринсуинд не разбираше защо някой е похабил труд и време да го построи над ивица сух пясък.
— Как тъй само пясък? — учуди се джуджето на въпроса му. — Туй е Мързеливата река.
Наистина след малко по пясъка мина малка лодка. Теглеше я камила и возилото развиваше прилична скорост на четирите си колела.
— Лодка… — леко зашеметен промълви магьосникът.
— Хе, за пръв път ли виждаш лодка?
— Досега не ми е хрумвало, че може да се задвижват с педали… — прошепна Ринсуинд, щом огледа внимателно едно кану.
— Ако излезе добър вятър, ще опънат и платното.
— Но… Въпросът може да ти се стори смахнат и все пак… Защо трябва да имат формата на лодки?
— Защото е най-подходяща за лодки.
— А, ясно. Предполагах, че обяснението е напълно в съгласие със здравия разум. Камилите обаче как попадат тук?
— Хората разправят, че се носят с океанските течения върху дървени парчетии. Да знаеш, по брега можеш да намериш какво ли не.
Донесе-Ли-Бира се откри пред погледите им. Добре, че имаше табела, иначе можеха да го подминат, без да забележат. Ринсуинд си напомни, че тук е винаги горещо, затова пък никога не вали. Къщата би послужила само да отбележи разликата между „вън“ и „вътре“.
— Нали каза, че е голям град?
— Цяла улица. Дори си има кръчма.
— Аха, това е улица… А онази купчина греди е кръчмата, така ли?
— Ще ти хареса. Крокодила е съдържателят.
— Защо го наричат Крокодила?
Прекараната на пясъка нощ не помогна много за доброто настроение на старшите магьосници. Архиканцлерът помогна още по-малко. Не само обичаше да ляга късно, а му допадаше и да става рано. Понякога минаваше направо от едното състояние в другото, забравяйки промеждутъка за сън.
— Хайде, колеги, не се излежавайте! Кой е готов да потичаме по брега? Победителят може и да спечели някоя малка награда.
— О, богове! — изстена Деканът и се обърна на другия хълбок. — Той прави лицеви опори!
— Не бих искал никой да се заблуди, че подстрекавам към възстановяването на предишните мрачни традиции — подхвана Професорът по неопределени изследвания, опитвайки се да изтръска песъчинките от ушите си, — но някога имахме навика да ликвидираме навреме такива магьосници.
— Да, ама имахме навика и да се ликвидираме помежду си — напомни Деканът.
— По това дърво се катери рак — съобщи Лекторът по съвременни руни, легнал под клоните. — Истински.
— Правилно — потвърди Старшият дискусионен наставник. — Така ги наричат — катерещи се раци.
— Защо?
— Като малък имах една книжка — намеси се Професорът. — Беше за един корабокрушенец на островче досущ като нашето. Мислеше си, че е съвсем сам, но един ден откри следа на пясъка. Имаше и картинка.
— Една следа ли? — изпъшка Деканът, който седна предпазливо и се хвана за главата.
— Ами да… Щом я видя, той разбра, че…