Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
От мътния облак изскочи колесница. Стоящият до кочияша мъж въртеше нещо над главата си. Една кука захапа неуспешно дъските до другия крак на Ринсуинд и отскубна парче метал.
— И отгоре на всичко… — започна той.
— Нали държиш оръжие, бе? — с крясък му напомни джуджето, яхнал рисковано един от конете. — И се хвани някъде, щото ей сега ще се втурнат…
Впрягът и досега препускаше в галоп, но осемте черни животни изведнъж се устремиха бясно напред и едва не изхвърлиха Ринсуинд от колата. Зад осите започнаха да се стелят тънки струйки дим. Околността се размаза пред погледа на магьосника.
— Какво им направи?
— Дадох им ускорителя! — гръмовно обясни Лудия и се намести на седалката, тоест на броени сантиметри от най-задните трескаво мятащи се копита. — Тайна рецепта! Сега ги отпъждай ония гадове, щото трябва да хвана поводите!
Този път емуто изскочи от прахоляка, следвано от още няколко по-бързи коли. Стрела се заби точно между стъпалата на Ринсуинд.
Той се пльосна по корем върху клатушкащия се покрив, насочи арбалета, стисна клепачи и натисна спусъка.
В пълно съответствие с древната литературна традиция стрелата отскочи от нечий шлем и погуби невинна птица, чиято единствена роля беше да свърши живота си със смешен писък.
Пришпорващият емуто човек се изравни с колата на Лудия. Изпод познатата шапка с надпис „Магесник“ зъбите му лъщяха присмехулно. Бяха изпилени до триъгълни остриета, а на горните четири по средата бе гравирана думата „Мама“.
— Добрутро! — провикна се весело мъжът. — Дайте ни товара си и обещавам да не ви убием веднага.
— Това е моята шапка! Върни ми я веднага!
— А бе, ти да не си магьосник? — Натрапникът се изправи ловко на седлото и размаха ръце над главата си. — Пичове, вижте ме! Имам си магьосническа шапка!
Тежка дебела стрела се впи в дървенията и заседна. Зад нея се влачеше въже. Преследвачите се развикаха доволно.
— Ей, върни си ми шапката или ще стане лошо!
— То и бездруго ще стане лошо за някого — отвърна мъжът и се прицели с арбалета си. — Ти що не ме превърнеш в някой звяр, а? Леле, че ме е стр…
Лицето му позеленя изведнъж. Той се килна назад. Стрелата от изтървания арбалет улучи съседния колар, чието возило се завъртя и се изпречи пред друго, което пък на свой ред спъна една камила. А това означаваше, че по-изостаналите возила внезапно налетяха върху купчината, която изведнъж се уголеми поради липсата и на най-елементарни спирачки.
Хваналият се за главата Ринсуинд проследи с поглед едно изтърколило се встрани колело, после се примъкна някак към Лудия, който управляваше свръхбързите си коне.
— Господин Лудия, според мен вече можете да позабавите — смънка в ухото му.
— Я, ти да не ги изтрепа?
— Е… не всички. Някои избягаха.
— Вземаш ме на подбив, а? — Джуджето се озърна. — Да пукна, ама истината казваш! Хвани тоя лост и дърпай с все сила!
Ринсуинд послушно се вкопчи в дългото парче метал. Спирачките се притиснаха в колелата с непоносимо скрибуцане.
— А защо конете препуснаха така?
— Смеската е от овес и жлези на гущер! — изрева Лудия. — Страшно ги пришпорва!
Колата трябваше да направи широк кръг, докато притокът от адреналин в конското кръвообращение се поизчерпи, и чак тогава се върнаха към местопроизшествието, за да огледат останките.
Джуджето изпсува люто и поклати глава.
— Ама как си ги бастисал само!
— Онзи тип не биваше да ми краде шапката! — намусено отвърна Ринсуинд.
Лудия скочи от седалката и подритна едно потрошено колело.
— Значи тъй постъпваш с хората, дето ти крадат шапката, а? Ако някой ти се изплюе в очите, да не вдигнеш цялата страна във въздуха?
— Шапката си е моя — още по-начумерено промърмори магьосникът.
Не знаеше точно какво се случи. Известно му беше обаче, че е много нескопосан в магиите. Единствените проклятия, които би могъл да произнесе с някаква надежда да се сбъднат, биха звучали горе-долу по следния начин: „Дано след време те навали дъжд и те измокри до кости.“ Или пък: „Дано загубиш някоя дреболия и не я намериш, докато не побеснееш.“ А да накара човек да позеленее… погледна нерешително надолу… да, по кожата на наглеца бяха плъзнали и жълтеникави петна… Не, това не му беше по силите.
Лудия бродеше съсредоточено сред останките. Вдигаше по някое оръжие и след миг го захвърляше презрително.
— Искаш ли камилата? — попита дружелюбно.
Животното стоеше настрана и ги зяпаше неприязнено. Изглеждаше почти невредимо, може би защото навреди доста на останалите при катастрофата.
— По-скоро ще си пъхна крака в месомелачка — заяви Ринсуинд.