Ловци на кости

Сапьорът крачеше напред-назад в сянката на дърветата.

Присвит на земята, Калам Мекхар изгледа умислено стария си приятел.

— Добре, Фид, хайде стига.

— Лоши работи — измърмори сапьорът. — Чет нямат. Като буреносни облаци, сбират се на всички хоризонти.

— Нищо чудно, че си жалка компания напоследък.

Фидлър примижа.

— И ти не си много по-добра.

Убиецът отвърна с гримаса.

— Перла. Губи ми се от погледа, но все едно, върти се наоколо. Човек би помислил, че оная жена парду… как й беше името?

— Лостара Юил.

— Същата. Човек би помислил, че го е свалила от коня вече.

— Играта, която играят те, си е само тяхна — отвърна Фидлър, — и само те са добре дошли в нея. Все едно, ясно е, че той още е тук, защото императрицата иска някой да стои край Тавори.

— Това винаги й е било проблем — въздъхна Калам.

— Доверието.

Калам изгледа сапьора.

— Ти си вървял в походи с Тавори още от Ейрън. Някакво усещане за нея? Каквото и да е?

— Аз съм сержант, Калам.

— Точно затова те питам. — Убиецът зачака.

Фидлър се почеса по брадата, подръпна каишката на очукания си шлем, после го развърза и го хвърли на земята. Продължи да крачи, подритваше листата и черупките от плодове из пясъка. Махна с ръка да отпъди една муха кръвница, забръмчала пред лицето му.

— Тя е студено желязо, Калам. Но неизпитано. Може ли да мисли по време на бой? Може ли да командва в движение? Гуглата знае, фаворитът й Юмрук, онзи старец Гамът, не би могъл. Което не се връзва добре с преценката й.

— Тя го е познавала отпреди, нали?

— Някой, на когото може да разчита, да, това е. Той беше похабен, нищо повече. Не съм толкова щедър като някога.

Калам се ухили.

— О, да, щедър и още как! — Посочи костите от пръсти, висящи от колана на сапьора. — А за тези?

— На прав път вървеше тя с това, вярно. Бутването на Опонн може би.

— А може би не.

Фидлър сви рамене. Ръката му изплющя и се сви около мухата кръвница. Размаза я до смърт между дланите си с явно задоволство.

По-стар изглеждаше, самата истина, но си беше бърз и зъл както винаги. Полъх мъртъв въздух попиля листата по пясъка, въздухът осезаемо се разцепи и Бързия Бен пристъпи от лабиринта. Кашляше.

Калам вдигна делвата с ейл и пристъпи към него.

— Дръж.

Магът отпи, закашля се отново и изплю.

— Богове подземни, този Имперски лабиринт е ужасен. — Удари още една глътка.

— Вкарай ме там, че да мога и аз да пийна от това — рече Фидлър, щом спря до двамата.

— Радвам се да видя, че настроението ти се е подобрило. — Бързия Бен му подаде делвата. — Скоро ще си имаме компания… след като хапнем де — добави той, като видя вързопа с храна. — Толкова съм гладен, че муха кръвница мога да изям.