Гай-джин (Част III)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част III)». Краткое содержание книги:
— Само към големи. Като Портите например.
Йоши се засмя.
— Те са нищо в сравнение с онова, което ще ми отстъпиш и което аз ще ти отстъпя, щом станеш тайро.
— Тогава направи ми една услуга сега, докато все още не съм: главата на Санджиро.
Йоши го изгледа, но скри учудването си. Не бе забравил какво му каза неговият съгледвач ханджията Инеджин на път за Драконовия зъб относно Огама и „Пурпурното небе“. Инеджин говореше, че с подкрепата на Санджиро или благодарение на неговия неутралитет Огама ще победи шогуната с историческата тактика, така предпочитана от даймио — чрез изненадващо нападение.
— Ще се примириш ли с топките му? — запита Йоши и изложи плана си, който бе обмислял до тънкости месеци наред.
Огама прихна да се смее.
Колоната на сменения караул се влачеше към къщи с четирима души начело. Йоши се движеше сред тях, все още предрешен като пехотинец. Макар предварително да ги бяха предупредили да се отнасят с него като със свой, войниците скришом му хвърляха по някой поглед и се извиняваха, ако се приближаха твърде до него. Един от войниците бе осведомителят на шиши Уатаки. Не бе сполучил да ги уведоми за тази уникална възможност да му устроят засада.
Йоши бе уморен, но доволен. В края на краищата Огама бе приел всичко, така че сега можеше да напусне Киото, като остави Портите в сигурните ръце на шогуната, а самия шогунат — в безопасност.
„За известно време — напълно достатъчно — помисли си той. — Залагам много и проектът ми гъмжи от недостатъци, които ще стреснат Огама, ако ги забележи. Няма значение, той и тъй, и тъй ще ме предаде. Все едно, нищо повече не можех да постигна, а то е осъществимо. Невъзможно е да приема поканата.“
Времето се пооправи, слънцето влезе в двубой с облаците, та да си извоюва малко небе. Той едва го забеляза, не обърна внимание дори на околната обстановка. Мислите му бяха заети с всички подробности около заминаването му — на кого да съобщи, какво да направи за Койко и генерал Акеда, кого да вземе със себе си, а над всичко доминираше една грижа: ще пристигне ли в Йедо навреме, за да сведе до минимум злината?
„Първо баня и масаж, решенията — после…“
Съсредоточи се и най-после забеляза улиците, по които крачеше, пешеходците, сергиите, конете, кога, паланкините, къщите и бордеите, дюкянчетата, децата, продавачите на риба, амбулантните търговци, гадателите, преписваните, суетнята по тържищата. За него бе напълно непознато преживяване да се почувства едни от многото, просто човек от строя, и тази напълно различна гледна точка му достави наслада. Скоро взе да се заплесва като пришелец от провинцията по гледките, звуците и миризмите на града, който никога преди не бе виждал. Искаше му се да спре, да се смеси с тълпите, да научи от опит за какво мислят, какво правят, с какво се хранят и къде спят.
— Войнико — прошепна Йоши на младежа до себе си, — къде ходиш, когато си свободен от дежурство?
— Аз ли, господарю? — заекна момъкът и едва не си изтърва копието, ужасен, че го е заговорил Най-върховният; прииска му се незабавно да коленичи. — Аз… ами… отивам да пия, господарю…
— Не ме наричай така — изсъска Йоши, стреснат от внезапното объркване, което въпросът му предизвика у най-близкостоящите — неколцина объркаха крачката и едва не нарушиха строя. — Дръж се естествено — не ме гледай! Отнася се за всички!
Войникът се извини, а околните се опитаха да спазят заповедта му. Стори им се невъзможно, след като техният господар Йоши бе развалил магията на своята невидимост. Сержантът се озърна и тревожно се върна назад.
— Всичко наред ли е, господарю? Да не би…
— Наред е, наред е, сержант. Върни се на мястото си!
Сержантът машинално се поклони и се подчини, войниците влязоха в крачка и продължиха напред. Казармите им се намираха на стотина метра оттук. За облекчение на Йоши това дребно произшествие остана незабелязано за околните тълпи, които се кланяха, докато колоната преминаваше.
Но двама души малко по-нататък не го пропуснаха. Това бяха наблюдателят шиши Идзуру и неговата смяна Рушан — млад ронин от Тоса, пристигнал в същия миг при уличната сергия недалеч от входа на Торанага.
— Рушан, да не би да сънувам? Сержантът да се покланя на войник пехотинец? Сержант?
— И аз го видях, Идзуру — прошепна другият. — Я погледни войника. Ето сега се вижда, високият в края на колоната, виж го как си държи копието. Не е свикнал.
— Прав си, но… какъв е, а?