Ден нула [calibre 1.48.0]

— Болницата е много далече — прошепна тя. — Съжалявам, че не отидох да живея по-близо до нея.

— Всички съжаляваме за нещо — усмихна се Пулър.

Жената се протегна и хвана ръката му. Той ѝ позволи да я стиска колкото има сили. Но тънките ѝ пръсти бяха толкова немощни, че натискът им почти не се усещаше. Затова пък лицето ѝ видимо се разведри. Слабата ѝ усмивка разкри криви и пожълтели зъби, между които зееха дупки. Той се зарадва. Това беше една от най-хубавите усмивки, които беше виждал през живота си.

— Ти си добро момче — промълви тя.

— Какво друго мога да направя за теб? — огледа се той. — Да се обадя ли на някого?

— Няма на кого, само аз останах — поклати глава тя.

Отблизо Пулър забеляза, че има пердета и на двете очи. Беше цяло чудо, че изобщо го вижда.

— Добре — кимна той. — Продължавай да дишаш дълбоко. Вече чувам сирената. Те знаят, че става въпрос за сърдечна криза, и ще бъдат подготвени.

— Благодаря ти, млади човече.

— Как се казваш? Ани, както пише на табелата?

Тя го погали по бузата и го дари с измъчена усмивка. Устните ѝ се разкривяваха при всеки удар на болното сърце.

— Не, Луиза. Не мога да ти кажа коя е Ани. Купих мотела с това име, но така и не събрах пари да сменя табелата.

— Обичаш ли цветята, Луиза? Ще ти изпратя един букет в болницата.

Той задържа погледа ѝ, опитвайки се да ѝ внуши спокойствие и нормално дишане, да не мисли за болното си сърце, което всеки момент можеше да спре.

— Всяка жена обича цветя — отвърна с пресекващ глас тя.

Навън заглъхна автомобилен мотор. Чакълът захрущя под тичащи крака и вратата се отвори. Парамедиците бяха отлично подготвени, бързи и делови. Пулър прилежно докладва за аспирина, нитроглицерина, кръвното налягане и физиологичния разтвор. Мъжете го изслушаха спокойно, зададоха уместни въпроси, после покриха лицето на Луиза с кислородна маска и ѝ сложиха нова система с физиологичен разтвор.

— Предполагам, че сте лекар — подхвърли единият от тях. — Направили сте абсолютно всичко, което е било необходимо.

— Не съм лекар, а само войник, овладял няколко трика — поклати глава Пулър. — Тя се казва Луиза и ми е приятелка. Погрижете се добре за нея.

Човекът вдигна глава и огледа едрата фигура на някогашния рейнджър.

— Твоята приятелка е и моя — рече той.

Жената му махна от носилката и отмести кислородната маска. Той я последва.

— Имам… котка — изрече на пресекулки тя. — Ще можеш ли да…

— Няма проблем — кимна Пулър. — Аз също имам котка.

— Как ти беше името, скъпи?

— Пулър.

— Добро момче си ти, Пулър.

Вратата се затвори зад нея. Линейката потегли. Воят на сирената прогони тишината на ранното утро.

«Добро момче.»

Трябваше да потърси някоя цветарница наблизо.

Откри котката в жилището на възрастната жена, разположено непосредствено до офиса. Беше дълбоко заспала под леглото. Домът на Луиза се състоеше от две стаи и миниатюрна баня с ниско монтиран душ, под който Пулър никога не би успял да се пъхне. Навсякъде бяха разхвърляни типичните за възрастните хора непотребни вещи, които сякаш имаха за цел да спрат времето и да напомнят за миналото.