Вълшебната кутия
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Мириам
- ISBN: 954-9513-83-1
- Переводчик: Анна Нотовска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебната кутия». Краткое содержание книги:
Хорис Кю, фокусник и мошеник, се завърща в Отвъдната земя от света на Бен. Той, обаче, не е дошъл обратно по свое собствено желание — а е изпратен от Горс, зъл демон, който Хорис случайно освобождава от омагьосаната вълшебна кутия. Там Горс е бил затворен от вълшебните хора. Сега демонът се стреми да зароби онези, които някога са го проклели. Но той първо трябва да премахне от Отвъдната земя всеки, който би застанал на пътя му…
Скоро Бен се озовава затворен в мрака на вълшебната кутия, загубен сред мъглите и по пътищата на Лабиринта. Единственото му спасение е Уилоу. Прекрасната силфида, обаче, е изчезнала от Отвъдната земя, защото трябва да осъществи една своя мистериозна мисия…
Дамата сви устни и се обърна настрани.
— Не съм се присъединила към никого от вас. Предпочитам да бях убита и всичко да се беше свършило.
— Аз също предпочитам да бяхте убити — съгласи се Грифонът.
Дамата отново се обърна към него:
— Ти си един грозен звяр. Ако имах огледало, щях да го поднеса пред лицето ти, за да разбереш колко си грозен!
Грифонът се засегна от думите й и изсъска в отговор:
— А ти ще имаш нужда от огледало вътре в себе си, за да съзреш грозотата, която владее теб!
— Не се карайте! — изгърмя гласът на Рицаря и той пристъпи между тях. Изглеждаше променен, ненадейно мъжът в черни дрехи и ризница изведнъж беше станал дори още по-мрачен. Изглеждаше сякаш светлината около него беше просмукана отнякъде; сякаш беше загърнат в сянка.
— Недейте — повтори той малко по-меко и тогава черното наметало, което го покриваше изведнъж изчезна и той отново заприлича на себе си.
Последва един дълъг миг на мълчание, докато тримата се гледаха един друг. След това Дамата се обърна към Рицаря:
— Не се страхувам от теб.
Рицарят се опита да погледне към мрака, сякаш не беше чул нищо, а в очите му се появи зареян в далечината поглед, в който се оглеждаха спомени за пропуснати възможности и изгубени вероятности.
— Ще тръгнем по този път — рече той и потегли.
Те пътуваха през цялата останала част от деня, а гората, която всъщност беше Лабиринтът, не се промени. Мракът не се разсейваше, мъглите упорито се наслояваха, дърветата не се разреждаха достатъчно, дори около полянките тук-таме, а сянката и формата на света около тях не се проясняваше. Рицарят ги водеше пеш (къде ли беше конят му?), като се опитваше да поддържа пътя в права линия с надеждата, че все някъде гората ще свърши и тревните простори и хълмове, които със сигурност се намираха някъде отвъд гората, най-после ще се появят и ще го подсетят накъде трябва да продължи пътя си. С всяка стъпка той обмисляше празнотата на паметта си. Опитваше се да разбере какво прави тук, какво го бе довело до това безизходно място. Искаше да си спомни как се бе случило така, че Дамата и Грифонът да бъдат с него. Опитваше се да проникне с мисълта си през мъглата, която обгръщаше почти цялото му минало. Той бе воин в служба на царя, победител в безбройно много битки, но това всъщност беше единственото, което знаеше.
Рицарят се занимаваше с тези мисли и те го държаха точно на ръба на безумието, което без съмнение идваше при прекалено много размисъл.
Те намериха потоци, от които да пият вода и го сториха, но не можеха да намерят нищо за ядене. Въпреки това, не изпитваха глад. Не се чувстваха така, сякаш бяха сити, а сякаш усещането за глад изобщо не съществуваше. Това караше Рицарят да се притеснява, но той не отвори дума за този проблем. Те вървяха през деня, както и в здрача, който се промени само бегло и едва, когато настъпи същинската тъмнина, отново спряха.
Бяха на друга поляна, която много приличаше на първата. Гората около тях не се беше променила. Те седнаха на земята в сгъстяващия се мрак и се загледаха в тъмното. Рицарят не се замисли дали да не запали огън. Не им беше студено, не бяха и гладни и не им трябваше светлина. Можеха да виждат доста добре в тъмнината. Можеха да чуват звуци, които не трябваше да могат да чуват. Грифонът седеше малко по-далеч от другите двама, тъй като не желаеше толкова скоро отново да изтърпи подигравките на Дамата и тъй като в никакъв случай не се чувстваше част от другите двама. Рицарят усещаше отдалечаването му, дори когато пътуваха; сякаш Грифонът осъзнаваше, че между тях винаги ще има стена. Създанието се разположи в сянката си и опъна безформеното си тяло, което сякаш се сля със земята.
Дамата седна с лице към Рицаря.
— Аз не те харесвам — каза му тя. — Иска ми се да те видя мъртъв.
— Зная — кимна той безизразно.
През целия ден тя бе останала мълчалива и вглъбена в себе си, беше пътувала покорно, но без да проявява някакъв интерес. Рицарят я беше поглеждал от време на време и понякога му се струваше, че е открито враждебна, а друг път я виждаше изгубена и диреща пътя като самия него. Тя се държеше сякаш беше въоръжена — висока, стройна и безстрашна — но в нея имаше някаква уязвимост, която не можеше да прикрие, а и не осъзнаваше много добре, сякаш това беше нещо ново и неочаквано за нея.