Вълшебната кутия

— Внимавай какво изхвърляш наоколо, Рицарю — предупреди го един нов глас, дълбок и дрезгав.

Тогава той видя Грифона, приземил се наблизо на огромните си крака, пристигнал от гората безшумен като среднощна сянка. Очите на това същество бяха жълти и хлътнали и го изучаваха внимателно, а в тяхната змейска дълбочина нямаше нищо, което да разкрие дори и най-беглата следа за това какво може би мисли съзнанието зад тях.

— Ти реши да останеш — тихо рече Рицарят.

Грифонът се изсмя.

— Решил ли? Странна дума при тези обстоятелства, не мислиш ли? Аз съм тук, защото няма къде другаде да отида.

Видът на Грифона будеше неприязън. Тялото му беше несъразмерно и безформено, с криви ръце и крака, с изпъкнали сухожилия и мускули и с паднала между силните му рамене глава. Пръстите на ръцете и на краката му имаха ципи и нокти, а повърхността им беше покрита с твърди черни косми. Лицето му беше набръчкано като парче сух плод, а чертите му бяха сплескани една в друга като на детска глинена фигурка, едва наподобяваща човек. Зъбите се подаваха зад дебелите му устни, а носът му беше мокър и изцапан.

От края на превитите му рамене слабо се поклащаха криле, прилични на кожени капачета за джоб, твърде малки, за да могат да послужат за нещо; два израстъка, които изглеждаха наистина не на място. Изглеждаше сякаш предците му са можели да летят някога, но вече отдавна са забравили как да го правят.

Рицарят беше отвратен, но не отмести погледа си. Грозното беше част и от неговия собствен живот.

— Къде се намираме? — попита той Грифона. — Разгледа ли наоколо?

— Намираме се в Лабиринта — отвърна Грифонът, сякаш това обясняваше всичко.

Той погледна Дамата, която отново отправи очи нагоре, когато го чу да говори.

— Не ме гледай! — незабавно изсъска тя и се извърна.

— В коя част на страната е този Лабиринт? — настоятелно продължи Рицарят, явно объркан.

Грифонът отново се изсмя.

— Във всяка част. — Той показа жълтите си зъби и черния си език. — Във всички части на всяка част, на всичко. Намира се на север, на юг, на изток и запад и дори по средата. Там е, където сме сега и където ще отидем, и където винаги ще бъдем.

— Той е луд — прошепна припряно Дамата. — Накарай го да се успокои.

Рицарят намести големия меч на гърба си и се огледа наоколо.

— От всеки лабиринт има изход — заяви той. — Ние ще намерим изхода от този.

Грифонът потърка ръце, сякаш искаше да се стопли.

— Как ще направиш това, сър Рицарю? — гласът му изразяваше презрение.

— Не и като си седя тук — отвърна Рицарят. — Идваш ли с нас или не идваш?

— Остави го! — изсъска Дамата, като изведнъж се изправи на крака и придърпа към себе си тъмните си одежди. Той не е към нас! Никога не се е смятало, че е към нас!

— Нас? — лукаво повтори Грифонът. — Сега заедно ли сте, лейди? Присъединили сте се към този Рицар като приятели и съдружници? Колко неочаквано.