Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Брет забеляза как цветът на очите й стана тъмно виолетов в сянката на верандата и разбра, че сега тя му го връщаше заради поведението му преди малко — с неговите камъни по неговата глава. Искаше му се да й каже, че ще я чака в камионетката отзад, но разказите на Джо бяха пословично интересни, а и харесваше начина, по който госпожа Сандърс накланя главата си, докато слушаше. Затова се подпря отегчено на перилата на верандата и запали цигара.
Когато разказът свърши, той се изправи. Не можеше да не обръща внимание на дългите й стройни крака, но се стараеше да гледа само напред. Тя беше висока, сигурно около метър и седемдесет, но това някак си й отиваше. „Брет Уилсън, стегни се и престани да витаеш из облаците“ — сгълча се той наум.
— Довиждане, Джо. Ще се видим пак, приятелю.
Той вдигна раницата й и се обърна рязко към нея:
— Да тръгваме, чака ни дълъг път.
Докато вървеше към колата, през верандата и надолу по стъпалата, чуваше леките й стъпки отзад, но не направи опит да каже нещо или да се обърне. Не го биваше за светски разговори, а и се съмняваше, че тя би могла да каже нещо, което да го заинтересува.
Раздрънканата камионетка, паркирана отзад, бе силно нагрята от слънцето. Брет метна раницата на Джени зад седалките, грабна кашона с продуктите от Лорейн и го сложи под платнището отзад. Бързаше да се измъкне, преди Лорейн да изтърси някоя глупост. Напоследък беше станала прекалено настоятелна и заради нея избягваше да идва в града. „Това им бе лошото на жените — помисли си той нерадостно. — Само да им се усмихнеш и да им обърнеш малко внимание и те решават, че си тяхна собственост.“
Той се покатери в камионетката и затръшна силно вратата.
Лорейн се облегна на отворения прозорец, тежкият й парфюм изпълваше цялото купе.
— Чао, Джен. Надявам се, че скоро ще се видим.
Брет завъртя ключа в стартера и натисна силно газта, за да заглуши думите й. Лорейн го прегърна здраво през раменете. Той запали двигателя. Решителността в погледа й го отблъскваше още повече.
— До скоро, Брет. И не забравяй, че обеща да ме заведеш на конните състезания в Деня на австралийската армия.
— Няма. Довиждане — изрече той припряно.
Освободи ръката си и включи на задна скорост. За момент си помисли, че тази напаст ще го целуне пред госпожа Сандърс. Лорейн започваше да се държи прекалено собственически и това никак не му харесваше. Включи на първа скорост. Колкото по-скоро се прибереше в Чаринга, толкова по-добре. Там поне знаеше как да се справя с проблемите. Животните бяха много по-лесни за разбиране от жените.
Джени наблюдаваше сцената отстрани с любопитство. „Бедната Лорейн, трябваше здраво да се потруди, за да впримчи този особено мрачен индивид. Дали всички мъже по тези места имат подобно отношение към жените — чудеше се тя, — или просто Брет се притесняваше от нея? Вероятно беше така — реши накрая. Лорейн бе доста настъпателна и това сигурно го смущаваше, особено когато шефката му беше свидетел на цялата сцена.“
Тя се загледа през прозореца към изумителната панорама, която се разкриваше пред очите й и скоро престана да мисли за това. Червено-кафявите кули на термитите стояха изправени по протежение на черния път подобно стражи в пустошта. Коритата на реките бяха пресъхнали и сякаш застинали. Камионетката отскачаше и заплашваше да се преобърне при всеки завой. Светли евкалиптови дървета със сребристи дънери и оклюмали листа се издигаха унило на двайсет метра височина над бледозеления и бледожълтия храсталак. Земята беше с цвят на охра, прошарена с черно, а небето бе широко и невероятно синьо.
„Някой ден — обеща си тя — ще взема камионетката и ще дойда тук да рисувам.“ Но преди това трябваше да се свърже с Даян и да й поръча да изпрати платната и маслените бои.
По време на пътуването тишината бе нарушавана само от воя на двигателя и от драскането на клечката кибрит, когато Брет си запалваше цигара. Джени нямаше нищо против тишината. Това й позволяваше да се потопи изцяло в атмосферата на пустинята. Лекият любезен разговор само щеше да развали това съвършенство.
Над дърветата кръжаха ята екзотични птици. Оперението им бе крещящо и контрастираше на фона на небето. Бели папагали с отровножълти гърди кряскаха, папагалите кукабура издаваха подобни на смях звуци, щурците свирукаха непрестанно. Брет сви от почти незабележимата линия на пътя и пое по подобен път.
Пътуваха вече повече от десет часа, когато в далечината съзря редица от чаени дървета и висока конусовидна скала.