Кланът на вълчицата
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-332-8
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Кланът на вълчицата». Краткое содержание книги:
— Всъщност сега като го споменаваш…
— Това също е тревожно.
— Трябва да е мярка за безопасност.
— Или се предпазват, като се изолират от нас.
Криселда благодари, че сестра й вече не е между живите и не става свидетел на настоящото болезнено трагично положение.
— И така, доказателствата, които имаме, достатъчни ли са, за да смятаме Селене за заподозряна в предателство?
Всички кимнаха в знак на съгласие. Криселда ги изгледа една по една.
— Някой ще се обяви ли в нейна защита?
Всички мълчаха.
— В такъв случай, ако Селене е избраницата, нещо, в което също така сме сигурни…
— Аз не съм — побърза да възрази Гая.
Криселда се поправи:
— Всички, с изключение на Гая, смятаме, че Селене, избраницата, по своя воля се е отрекла от смъртните Омар, за да приеме безсмъртието на жените Одиш. Пророчеството гласи, че избраницата ще бъде изкушена и мнозина ще загинат от ръката й.
Криселда огледа всичките. Бяха стояха обезсърчени, стаили дъх.
— Пророчеството на Оди предупреждава за това и ето че вече се сбъдва. Селене е била изкушена… и ако се поддаде… ще се превърне в най-могъщата Одиш, съществувала някога, и ще унищожи жените Омар.
Думите на Криселда прозвучаха като удар с парен чук, стоварил се върху главите на всички.
— Имаме ли време да се опитаме да я спасим от собственото й малодушие?
Гая поиска думата:
— Не, вече е късно. Селене е голяма заплаха за нас. Познава ни добре, знае всичките ни слабости. Не можем да рискуваме. Трябва да я унищожим, ако не искаме тя да унищожи нас.
Криселда усети как сърцето й се свива и в устата й се загнездва горчилка, засяда като буца в гърлото и дори не може да усети сладостта на бонбона.
— Анаид спомена за книгата на Росебуд. Бях забравила за това, но действително Росебуд смята, че само някой, който обича избраницата, е в състояние да я накара да се върне към племето си. Някой… И кой друг, ако не Анаид?
Карен изпадна в ужас.
— Та тя е само дете, няма нито средствата, нито силата, нито способностите, необходими за това. Ако е вярно, че Селене е… Одиш… то тя ще унищожи собствената си дъщеря. — И се разрида, неспособна да понесе дори самата представа, че приятелката й може да посегне на собственото си чедо. Главата й не го побираше, не се вместваше в разбиранията й и все пак…
Елена възрази:
— Преди това да стане обаче, някоя от нас трябва да го предотврати, няма да го позволим, няма да оставим сама Анаид. Нали? Криселда? Какво ще кажеш?
Елена й предоставяше удобен случай да даде последен шанс на Селене и Криселда се вкопчи в нея като удавник за сламка.
— Анаид е интуитивна и силна, но емоционално е крехка, уязвима. Силата й се корени в обичта, която изпитва към майка си. Ако заподозре, ако само се досети какво би станало, в случай че Селене е Одиш…
Елена разбра накъде бие Криселда.
— Анаид трябва да поеме мисията, без да знае. Трябва да си послужим с лъжа, това е единственият начин да съхраним нейната чистота и невинност.
Гая сложи пръст в раната:
— Не е необходимо да лъжем никого, нито да рискуваме. Да я довършим.
Криселда продължаваше да се съпротивлява:
— Ако Селене е станала една от тях и нападне дъщеря си, вместо да отстъпи пред обичта й… тогава ние наистина би трябвало… би се наложило… — Не й стигаше смелост да произнесе думата.
— Да я унищожим — помогна й Карен с голяма болка на сърцето.
— Ще бъдем задължени да го сторим — потвърди Елена.
— Преди да е станала прекалено могъща — заключи Карен.
Криселда със страх очакваше следващата крачка. Чувстваше, че й се пада на нея да я направи.
— Кой ще се заеме със задачата? Кой ще тръгне с Анаид и ако се наложи, в най-лошия случай, ще убие Селене?
Всички погледи се приковаха в нея.
Криселда разбра, че не може да избяга от отговорност. Беше неин морален дълг. Паметта на сестра й Деметер и честта на рода Цинулис я задължаваха да го направи.
Тя прие, въпреки че успехът или провалът на мисията не зависеха от нея.
Зависеха от едно дете.
От Анаид.
Глава десета
Първото заклинание
— Е, как мина? — попита госпожа Олав, когато Анаид се качи обратно в колата.
— Зле. Пълен провал — промърмори Анаид и силно дръпна вратата зад себе си. — Нищо не знае за нея и не ми повярва, че съм й дъщеря. Селене дори не му е споменавала за мен.