Кланът на вълчицата

Криселда не можеше да повярва на думите на Елена. Анаид не само че не беше я послушала, като бе произнесла заклинание без нейно разрешение, а още по-лошо (ако това изобщо бе възможно), публично беше направила черна магия за отмъщение и я бяха обвинили, че е вещица.

Идеше й да я убие за това провинение.

— Да не си загубила ума си! — изкрещя й тя.

Макар и да издържа стоически на гневните упреци, с които я засипа, вътрешно Анаид бе смазана. Чувстваше се ужасно зле.

— Даваш ли си сметка, че излагаш всички ни на опасност? И най-вече себе си?

Елена не си изпускаше нервите като Криселда, но беше сериозно загрижена.

— Заклинанията за отмъщение не се правят, те са недостойни за една Омар.

— Дори са категорично забранени. Откъде го научи? — заразпитва я Криселда, вече овладяла първоначалната си уплаха.

Анаид не знаеше. Просто го бе направила. Беше й дошло отвътре и бе подействало.

— Аз само исках Марион да ме покани на тържеството си — оправдаваше се Анаид.

— И как мислеше да го постигнеш? Като я покриеш с пъпки?

— Не. Първо направих заклинание за съблазън. Исках да я омагьосам и да я очаровам, да й привлека вниманието и да я накарам да ме забележи, но тя така ме забеляза, че ме направи за смях и ми нанесе жестока обида пред всички.

Криселда и Елена едновременно се хванаха за главите.

— О, не!

Анаид си даде сметка, че е сгрешила нещо основно, още в самото начало.

— Какво сбърках?

— Всичко.

— Нямаш капчица мозък в главата.

— На кого би му хрумнало да буди чувства със заклинание?

— Никоя магьосница не може да постигне приятелство или любов чрез еликсир или заклинание.

— Присъщо е на жените Одиш.

— Кой те научи на това?

Анаид се уплаши и започна да се свива, да се свива. Сви се на треперещо клъбце и се разплака. Разрида се. Стана й болно от потопа обвинения, с които Елена и Криселда я заляха. Никога не ги беше виждала така сърдити, възмутени до дъното на душата си. Беше отчаяна. Нищо не правеше както трябва. Беше истинско бедствие. За нищо не ставаше — нито като момиче, нито като магьосница.

Плачеше без задръжки, едва ли не с удоволствие. Беше се превърнала в непоправима ревла. Растежът й отваряше вълчи апетит, но едновременно предизвикваше и неудържимо желание да плаче.

Елена и Криселда млъкнаха и тихо седнаха до нея. Лелята прокара ръка по челото й, а Елена я погали по косите.

Лека-полека я успокоиха, разсеяха отчаянието й, докато накрая хлипанията й секнаха.

Анаид преглътна сълзите и сополите, изтри си очите и си обърса мокрите бузи, решена отсега нататък да бъде послушна и добра.