Кланът на вълчицата
- Автор: Каранса Майте
- Серия: Войната на вещиците #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-332-8
- Переводчик: Боряна Цонева
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Кланът на вълчицата». Краткое содержание книги:
Елена внимателно я огледа, разтревожена.
— Не чувстваш ли тежест, която ти пречи да дишаш свободно?
Анаид поклати глава:
— Не. Изчезна.
— Съвсем същото ми се случи и на мен! — възкликна Криселда, която до този момент беше седяла встрани, на заден план, без да се обажда.
На Криселда камък й падна от сърцето. Беше решила, че й изневерява паметта или, още по-зле, че е изгубила способностите си. Истината е, че се чувстваше необичайно изморена и разсеяна. Отдавна се опитваше да направи магия за защита на Анаид, но без никакъв резултат. Обърна се към Карен, която в качеството си на лекар сигурно беше по-опитна от нея:
— Искаш ли и ти да опиташ?
Ала и Карен не беше по-малко изненадана от Елена и Криселда.
— Направихме всичко както трябва, но изглежда така, сякаш Анаид го отхвърля. Ако не знаех, че не е способна да го направи, щях да си помисля, че сама съзнателно отблъсква защитата.
— Аз? — възкликна Анаид с известно отегчение в гласа.
Беше й омръзнало да я карат да пробва разни дрехи, но още по-неприятно й бе да се чувства като опитно зайче, разпънато върху маса за дисекции, в ръцете на жени, които в старанието си да я закрилят майчински, напразно се мъчеха да си припомнят стари заклинания и се упражняваха върху нея, за да възкресят умения от далечните си младежки години.
Карен щателно огледа Анаид. Проучи дрехите й, косите й и се спря на черните миниатюрни сълзи, които висяха на врата й.
— Може би причината е в този талисман. Откъде го имаш?
Анаид го стисна в шепа и с нескрита обич го целуна.
— Сама го издялах, в памет на Деметер.
Карен изглеждаше заинтригувана.
— Да, но… този камък. Я погледнете. Кой ти го даде?
Всички я наобиколиха и Анаид бе принудена да обясни.
Чувстваше се горда със своята находка.
— Това е метеорит. Намерих го в гората, близо до…
Сепна се и замълча. Щеше да каже „близо до пещерата“ но никой, дори майка й, не знаеше за съществуването й. Поправи се навреме:
— Близо до потока. Харесва ли ви?
— Откъде знаеш, че е метеорит? — намеси се подозрителната Гая.
— Баба така ми каза — скромно отвърна Анаид, която, когато ставаше дума за Гая, се опитваше да не й противоречи, нито да я поставя в неудобно положение — в края на краищата беше нейната учителка.
— Щом Деметер го е казала, значи е вярно. Свали го, Анаид. Да опитаме отново заклинанието без камъка — реши въпроса Елена. — Гая, искаш ли ти да го направиш?
Елена също се стремеше да угажда на Гая, за да поддържа мир в рамките на тесния състав на съвета, но за беда Гая претърпя пълен провал. Заклинанието отскачаше от тялото на Анаид, като топка в стена.
— Да не би да е защитена от някаква по-силна магия? Може би защитен пояс от лъчисто естество? — опитваше се да налучка Гая.
Карен прокара длан във въздуха около аурата на Анаид, като много внимателно провери пространството около главата й.
— Не, нищо няма — уточни, но задържа момичето. — Я чакай малко, чак сега забелязвам… Ами че ти много си пораснала и си наддала на килограми.
— Пет килограма и девет сантиметра — потвърди Анаид.
— И защо не ми каза?
Анаид сви рамене.
— Леля Криселда се сърди, понеже скочих с два номера нагоре.
Криселда потвърди. Наистина беше недоволствала всеки път, когато Анаид, отчаяна, й бе показвала омалелите си дрехи, които вече не й ставаха. Анаид направо я разоряваше.
Карен приветства новината.
— Да можеше Селене да те види! Толкова се тревожеше… Но аз си знаех, сигурна бях, че някой ден изведнъж ще дръпнеш нагоре.
Анаид мълчеше.
— Не се ли радваш? — попита Карен изненадана.
— Да, радвам се, макар че се чувствам малко странно и съм станала доста непохватна — призна тя, като посочи несъразмерните си крака и ръце. — А и изобщо не проумявам защо започнах да раста точно сега, когато спрях да вземам лекарството.
Каза го с известен упрек в гласа. И наистина се чувстваше измамена. Цели четири години беше поглъщала отвратителната гадост със сляпата вяра, че ще постигне невъзможното, и тъкмо когато спря да пие сиропа, първо се разболя, а после започна да расте като гъба на дъжд.