Скандинавска митология

— Разбира се — отговорил Тиалфи. — Мога да мисля по-бързо от всичко друго.

— И затова те накарах да се състезаваш с Хуги, който е мисълта. Няма значение колко бързо тичаш — а нито един от нас не е виждал някой да тича като теб, Тиалфи — дори и ти не можеш да тичаш по-бързо от мисълта.

Тиалфи мълчал. Искал да каже нещо, да възрази или да зададе въпроси, но Тор заговорил с ниско боботене като гръмотевица, която отеква по далечен планински връх.

— А аз? Какво всъщност направих аз снощи?

Утгардалоки вече не се усмихвал.

— Чудо — отговорил той. — Ти извърши невъзможното. Не можеше да го знаеш, но краят на моя рог беше в най-дълбоката част на морето. Изпи достатъчно, за да намалиш нивото на океана и да създадеш приливите. Заради теб, Тор, морската вода винаги ще се надига и оттегля. За мен беше облекчение, че не отпи четвърта глътка, защото можеше да пресушиш океана.

Котката, която се опита да повдигнеш, не беше котка. Това беше Йормунгундър, змията на Мидгард, която се увива около центъра на света. Невъзможно е да се повдигне змията на Мидгард и въпреки това ти го направи и дори разхлаби един от обръчите ѝ, когато повдигна лапата на котката от земята. Помниш ли шума, който чухте? Това беше разместването на земята.

— А старицата? — попитал Тор. — Старата ти дойка? Тя какво беше? — Гласът му бил много благ, но бил хванал чука си и го държал здраво.

— Това беше Ели, старостта. Никой не може да победи старостта, защото накрая тя взима всички ни, прави ни все по-слаби и по-слаби, докато затвори очите ни завинаги. Всички нас, освен теб, Тор. Ти се бори със старостта и ние се дивяхме на това, че остана на крака, че дори и когато тя те победи, ти падна само на едно коляно. Никога не бяхме виждали нещо като случилото се снощи, Тор. Никога.