Скандинавска митология
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542822813
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Скандинавска митология». Краткое содержание книги:
— Не мисля, че тази вечер ще вечеряме — казал той. — Освен ако проклетият великан не развърже торбата вместо нас.
Погледнал към великана. Погледнал към чука си Мьолнир. След това слязъл от торбата и се изкачил по главата на спящия Скримир. Вдигнал чука си и го стоварил върху челото му.
Скримир отворил сънено едното си око.
— Струва ми се, че един лист току-що падна на главата ми и ме събуди. Вие свършихте ли с вечерята? Готови ли сте за сън? Няма да ви обвинявам, ако е така. Беше дълъг ден — казал той, обърнал се, затворил очи и отново захъркал.
Въпреки шума Локи и Тиалфи успели да заспят, но Тор не могъл. Бил ядосан, бил гладен и нямал доверие на великана, с когото били в пустошта на изток. В полунощ все още бил гладен и не можел повече да понася хъркането. Изкачил се още веднъж на главата на великана. Застанал между веждите му.
Тор плюл на ръцете си. Наместил колана, който му давал мощ. Вдигнал Мьолнир над главата си и замахнал с всички сили. Сигурен бил, че чукът е потънал в челото на Скримир.
Трудно било да се види цвета на очите на великана в тъмното, но те се отворили.
— А — казал той. — Тор? Тук ли си? Мисля, че някакъв жълъд от дървото падна на главата ми. Колко е часът?
— Полунощ е — отговорил Тор.
— Тогава ще се видим на сутринта. — И хъркането на великана разтресло земята, а върховете на дърветата затреперили.
Почти се зазорявало, когато Тор, по-гладен, по-ядосан и все още, без да е спал, решил да нанесе един последен удар, който да сложи край на хъркането завинаги. Този път се прицелил в слепоочието на великана и го ударил с всичките си сили. Такъв удар досега никой не бил нанасял. Тор го чул как отеква по върховете на планината.
— Знаеш ли, мисля, че парче от гнездото на птица току-що падна на главата ми. Клонки. Не знам. — Великанът се прозял и се протегнал. След това се изправил на крака. — Е, приключих със съня. Време е да потегляме. Вие тримата към Утгард ли отивате? Там добре ще ви посрещнат. Гарантирам ви истинско угощение, рогове с бира, а след това борби, надбягвания и състезания за премерване на силите. В Утгард обичат да се веселят. На изток е, просто тръгнете натам, където небето просветлява. А аз ще тръгна на север. — Той им се усмихнал с беззъба усмивка, която щяла да изглежда глуповата и равнодушна, ако очите му не били толкова сини и толкова будни, а погледът толкова остър.
След това се навел и сложил ръка до устата си, сякаш не искал да го чуят, ефект донякъде провален от шепота му, който бил достатъчно силен, за да оглушее човек от него.
— Не можех да не ви чуя, когато си говорехте колко съм голям. И сигурно мислите, че ми правите комплимент. Но ако някога дойдете на север, ще видите същински великани, наистина огромни. И ще разберете какъв дребосък съм всъщност.
Скримир се ухилил отново и след това се насочил на север, а земята забоботила под краката му.
III
Тримата тръгнали на изток през Йотунхейм и вървели все към изгрева в продължение на няколко дни.
Отначало помислили, че гледат нормална по размери крепост и че е относително близо до тях. Насочили се към нея, ускорявайки крачка, но тя не ставала по-голяма, не се променяла и не им изглеждала по-близо. Дните минавали и те разбрали колко голяма е крепостта и колко далече е всъщност.
— Това Утгард ли е? — попитал Тиалфи.
Локи изглеждал почти сериозен, когато казал:
— Да. Оттук е семейството ми.
— Бил ли си тук по-рано?
— Не.
Тримата приближили към портата, без да видят никого. Отвътре се чувало нещо като празненство. Портата била по-висока от повечето катедрали. Покрита била с метални решетки, чиито размери биха спрели всеки нежелан великан на прилично разстояние.
Тор извикал, но никой не му отговорил.
— Да влезем ли? — попитал той Локи и Тиалфи.
Те се промушвали през решетките на портата и се катерили по тях. Тримата прекосили двора и влезли в голямата зала. Там имало високи колкото огромни дървета пейки, на които седели великани. Тор тръгнал напред. Тиалфи бил ужасен, но вървял до него, а Локи тръгнал след тях.
Видели краля на великаните, който седял на най-високия стол в края на залата. Тримата преминали през нея и след това се поклонили ниско.
Кралят имал слабо, интелигентно лице и огненочервена коса. Очите му били ледено сини. Погледнал пътниците и повдигнал вежда.
— Боже, това е нашествие на дребни дечица — изрекъл той. — Не, сгрешил съм. Ти сигурно си прочутият Тор от асите, което значи, че ти сигурно си Локи, син на Лойфей. Познавах бегло майка ти. Здравей, малък родственико. Аз съм Утгардалоки, Локи на Утгард. А ти кой си?