Скандинавска митология

Тор погледнал към Локи и двамата погледнали към Тиалфи. Седнали край големия огън и великаните ги нагостили — храната била хубава, а виното не било толкова солено, колкото медовината — но всеки един от тях говорел по-малко, отколкото би говорил по време на пиршество.

И тримата се чувствали неловко и били мълчаливи и унижени заради загубата си.

Напуснали Утгард на зазоряване и когато си тръгнали, самият крал Утгардалоки вървял редом с тях.

— Е? — казал Утгардалоки. — Добре ли прекарахте в дома ми?

Те го погледнали мрачно.

— Не много — отговорил Тор. — Винаги съм се гордял със силата си, а сега се чувствам никой и нищо.

— Аз мислех, че мога да тичам бързо — добавил Тиалфи.

— А мен никога не са ме побеждавали в състезание по ядене — казал Локи.

Минали през портите, които отбелязвали края на крепостта Утгард.

— Знаете ли, че нито един от вас не е никой и нищо — казал великанът. — Честно, ако снощи знаех това, което знам сега, никога нямаше да ви поканя в дома си и ще се погрижа никога повече да не бъдете поканени. Слушайте, снощи ви измамих — всички вас, с илюзии.

Пътниците погледнали великана, който им се усмихнал и попитал:

— Помните ли Скримир?

— Великана? Разбира се.

— Това бях аз. Използвах илюзия, за да стана толкова голям и да променя външния си вид. Връзките на торбата ми с провизиите бяха завързани с неразрушима желязна тел и можеха да се развържат само с магия. Когато ти, Тор, ме удряше с чука си, докато аз се преструвах, че спя, знаех, че дори и най-лекият ти удар ще означава смърт за мен. Затова използвах магия, направих една планина невидима и я сложих между чука и главата си. Погледни ето там.

В далечината се виждала планина с формата на седло и в нея се спускали дълбоки долини, като последната била най-дълбока.

— Това е планината, която използвах — казал Утгардалоки. — А долините са направени от ударите ти.

Тор не казал нищо, но стиснал устни, а ноздрите му се разширили и червената му брада настръхнала.

— А снощи в замъка? — попитал Локи. — И това ли беше илюзия?

— Разбира се. Някога виждал ли си огън, преминаващ през долина и изгарящ всичко по пътя си? Мислиш, че можеш да ядеш бързо? Никога няма да ядеш по-бързо от Логи, защото той е самият огън и погълна храната и дървената маса, на която беше сложена, изгаряйки ги. Никога не съм виждал някой да яде така бързо като теб.

Зелените очи на Локи светнали от гняв, а също и с възхищение, защото той мразел да го надхитрят, но и точно толкова обичал добрите номера.

Утгардалоки се обърнал към Тиалфи.

— Ти колко бързо можеш да мислиш, момче? — попитал той. — Можеш ли да мислиш по-бързо, отколкото да тичаш?