Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Вие всички сте отявлени мръсници. Убийци. Всички ще умрете. Ти, бригадире, не те познавам, виждам те за пръв и последен път — ти ще умреш от мръсна смърт. Не от моята ръка, за съжаление, но от много, много мръсна смърт. И ти, кърваво нищожество. Двама като теб аз пречуках сама. Бих те убила сега, бих се добрала до теб, ако не бяха тия подлеци зад гърба ми…
Тя си пое дъх:
— И ти, черна мутро, пушечно месо, също ще ни паднеш в ръцете. Но ти ще умреш просто. Гел не улучи, но аз познавам хора, които ще улучат…
Не я прекъсваха, слушаха я внимателно. Човек можеше да си помисли, че са готови да я слушат часове, а тя изведнъж стана, направи крачка към масата, но Панди я хвана за рамото и я запрати обратно на седалката. Тогава тя с всички сили плю, но плюнката не долетя до масата и тогава жената изведнъж се отпусна и заплака. Известно време всички я гледаха как плаче. После бригадирът стана и я осъди на унищожаване в срок от четиридесет и осем часа. Панди хвана лакътя й и я изблъска навън, а цивилният силно потърка ръце, усмихна се и каза:
— С това ни провървя. Чудесно прикритие.
А бригадирът му отговори:
— Благодари на ротмистъра.
Ротмистър Чачу каза само:
— Езици — и всички замълчаха.
После адютантът повика Мемо Грамену и с него вече не се церемониха. Това беше човекът, който стреляше в коридора. С него всичко беше ясно: при ареста той беше оказал съпротива и на него дори не му задаваха въпроси. Той седеше — масивен, прегърбен — и докато бригадирът четеше присъдата, равнодушно гледаше тавана, галеше с лявата си ръка дясната, чиито изкълчени пръсти бяха омотани с парцали. Максим почувствува в него някакво противоестествено спокойствие, някаква делова увереност, студено равнодушие към ставащото, но не съумя да се ориентира в чувствата си…
Грамену още не беше изведен, а адютантът вече с облекчение прибираше документите в папката, бригадирът и цивилният започнаха разговор за етапите на произвеждане в чин, а ротмистър Чачу се приближи до Панди и Максим и им заповяда да си вървят. В прозрачните му очи Максим прочете някакво издевателство и заплаха, но не искаше да мисли за това. С някакво отчуждено любопитство и съчувствие той мислеше за човека, на когото предстои да убие тази жена. Това беше чудовищно, невъзможно, но някой трябваше да го направи в близките четиридесет и осем часа…
Глава осма
Гай се преоблече в пижама, окачи мундира в гардероба и се обърна към Максим. Кандидатът Сим седеше на своето диванче, което Рада му беше поставила в свободния ъгъл; беше свалил единия си ботуш и го държеше в ръка, а с другия не беше се и захващал. Очите му бяха устремени в стената, — устата — полуотворена. Гай се прокрадна отстрани и го чукна с пръст по носа. И както винаги, не улучи — в последния момент Мак отдръпна глава.
— Какво си се умислил? — игриво попита Гай. — Мъчно ти е, че Рада я няма, нали? Тук не ти провървя, братле, днеска тя е дневна смяна.
Мак слабо се усмихна и се зае с втория ботуш.
— Как така — няма я? — разсеяно каза той. — Ти мен не можеш да ме излъжеш… — Той отново замря. — Гай, винаги си ми казвал, че те работят за пари…
— Кой? Дегенератите?
— Да. Ти често си казвал това — и на мен, и на момчетата… Платени агенти на хонтийците… И ротмистърът през цялото време все това повтаря, всеки ден едно и също…
— Че как иначе? — попита Гай. Той реши, че Мак отново почва разговора за еднообразието. — Чуден си, Мак. Откъде могат да ни се появят нови думи, след като всичко остава по старому? Дегенератите си остават дегенерати. Както са получавали пари от врага, така получават и досега. Миналата година например заловихме една компания близо до града — цялото им мазе беше натъпкано с чували пари. Откъде честният човек може да има толкова пари? Те не бяха промишленици, банкери…
Мак акуратно постави ботушите до стената, стана и започна да си разкопчава комбинезона.
— Гай — каза той, — случвало ли ти се е да ти говорят за някого нещо, а ти гледаш този някой и чувствуваш: не е възможно? Грешка има. Бъркат нещо…
— Случвало ми се е… — Каза Гай и се намръщи. — Но ако ти говориш за дегенератите…
— Да, именно за тях. Днес ги гледах. Това са хора като хора, различни, и по-добри, и по-лоши, и съвсем не са зверове, както си мислех… Чакай, не ме прекъсвай. И не знам дали принасят вреда или не… тоест, съдейки по всичко, принасят, но аз не вярвам, че го правят за пари.