Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Когато изведоха Кетшеф, бригадирът недоволно каза на цивилния.
— Не те разбирам. Според мен той разговаряше много охотно. Типичен бъбривец — според вашата собствена класификация. Не разбирам…
Цивилният се засмя:
— Точно затова, приятелю, ти все още командуваш бригада, а аз… аз съм си при себе си.
— Все едно — обидено каза бригадирът. — Ръководител на група… склонен към философствуване… Не разбирам.
— Приятелю — каза цивилният, — ти виждал ли си някога философствуващ мъртвец?
— А, глупости.
— И все пак?
— Да не би ти да си виждал? — попита бригадирът.
— Да, току-що — тежко каза цивилният. — И забележи, не за пръв път… „Аз съм жив, той е мъртъв — за какво да разговаряме?“ Нали така беше писал Верблибен?…
Ротмистър Чачу изведнъж се изправи, приближи се плътно до Максим и изсъска в лицето му отдолу нагоре:
— Как стоиш, кандидат? Къде гледаш? Миррно! Погледа напред! Не върти очи!
Няколко секунди той, дишайки шумно, разглеждаше Максим — зениците му бясно се разширяваха и свиваха — после се върна на мястото си и запали цигара.
— Така — каза адютантът. — Останаха Орди Тадер, Мемо Грамену и още двама, които отказаха да съобщят имената си.
— Дайте от тях и да започнем — предложи цивилният.
— Номер седемдесет и три — тринадесет — каза адютантът.
Номер седемдесет и три — тринадесет влезе и седна на табуретката. Също имаше белезници, въпреки че едната му ръка беше протеза — сух, жилест човек с болезнено пълни и подпухнали от прехапване устни.
— Името ви? — попита бригадирът.
— Кое точно? — весело попита едноръкият.
Максим дори трепна: беше сигурен, че едноръкият ще мълчи.
— Много ли имате? Тогава кажете истинското.
— Понастоящем името ми е седемдесет и три — тринадесет.
— Така-а… Какво правехте в квартирата на Кегшеф?
— Лежах в безсъзнание. За ваше сведение, това ми се удава много добре. Искате ли да ви покажа?
— Не си правете труд — каза цивилният. Беше много зъл. — Това умение ще ви потрябва по-нататък.
Едноръкият изведнъж се разсмя. Смееше се гръмко и звънко, като младеж, и Максим с ужас разбра, че той се смее искрено. Хората зад масата мълчаливо, като вкаменени, слушаха този смях.
— Массаракш! — каза най-сетне едноръкият, бършейки с рамо сълзите си. — Ама че заплаха!… Впрочем, вие сте още млад… Вашата работа трябва да се върши по възможност сухо, чиновнически — за пари. Това прави на подследствения огромно впечатление. Ужасно е, когато те изтезава не враг, а чиновник. Ето, вижте лявата ми ръка. Отрязаха ми я за три сеанса специалистите на негово императорско величество и всеки акт се съпровождаше с обширна преписка… Палачите вършеха тежка, неблагодарна работа, беше им скучно, те режеха ръката ми и псуваха нищожните си заплати. И мен ме беше страх. Само с огромно усилие на волята се удържах от празно дрънкане тогава. А сега… Та аз виждам как ме ненавиждате. Вие мен, аз вас. Прекрасно! Но вие ме ненавиждате по-малко от двадесет години, а аз вас — повече от тридесет. Вие тогава още сте ходил прав под масата и сте изтезавал котки…
— А-а — каза цивилният. — Стара гарга. Мислех, че всички сте изклани.
— Не се и надявайте — възрази едноръкият. — Би трябвало все пак да се ориентирате в света, в който живеете. Иначе няма и за какво да разговаряме…
— Според мен достатъчно — каза бригадирът, обръщайки се към цивилния.
Последният бързо написа нещо върху списанието и го подаде на бригадира да го прочете. Бригадирът много се учуди, побарабани с пръсти по брадичката си и със съмнение погледна цивилния. Цивилният се усмихна. Тогава бригадирът сви рамене, помисли малко и се обърна към ротмистъра:
— Свидетел Чачу, как се държа обвиняемият по време на ареста?
— Валяше се на пода — мрачно отговори ротмистърът.
— Тоест не е оказал съпротива… Така-а…
Бригадирът помисли още малко, стана и обяви присъдата:
— Обвиняемият номер седемдесет и три — тринадесет се осъжда на смърт, срок за изпълнение на присъдата не се определя, до изпълнение на присъдата обвиняемият подлежи на превъзпитателно заточение.
Върху лицето на ротмистър Чачу се появи презрително недоумение, а едноръкият, когато го извеждаха, тихичко се смееше и клатеше глава, сякаш искаше да каже: „Ама че работа!“
После беше въведен номер седемдесет и три — четиринадесет. Оказа се същият, който тогава крещеше и се гърчеше на пода. Беше изпълнен със страх, но се държеше предизвикателно. Още от прага извика, че няма да отговаря и не желае снизхождение. И наистина мълча и не отговори нито на един въпрос, дори на въпроса на цивилния: не се ли оплаква от лошо отношение? Свърши с това, че бригадирът погледна към цивилния и въпросително измуча. Цивилният каза: