Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Как така не вярваш? — каза Гай и още повече сви вежди. — Е, да допуснем, че на мен не ми вярваш, аз съм човек малък. Е, а на господин ротмистъра? А на бригадира?
Максим хвърли комбинезона, доближи се до прозореца и започна да гледа към улицата, притиснал чело до прозореца и хванал рамката с две ръце.
— А ако те грешат? — каза той най-сетне.
— Грешат… — с недоумение повтори Гай. — Кой да греши? Господин бригадирът? Ама че си чудак…
— Е, добре! — каза Максим и се обърна. — Не за него говорим сега. Говорим за дегенератите. Да вземем например теб. Ти нали ще умреш за делото си?
— Ще умра — каза Гай. — И ти ще умреш.
— Правилно! Ще умрем. Но ще умрем за делото, а не за легионерската дажба и не за пари, нали? Ако ще да ми дадат хиляда милиона от вашите хартийки, заради това не бих се съгласил да отида на смърт! Нима ти би се съгласил?
— Не, разбира се — каза Гай. „Чудак, вечно нещо ще измисли…“
— Е?
— Какво „е“?
— Е как така! — нетърпеливо каза Мак. — Ти за пари не си съгласен да умираш. Аз за пари не съм съгласен да умирам. А дегенератите значи са съгласни? Ама че глупост!
— Ами че те са дегенерати! — проникновено каза Гай. — Затова са дегенерати! За тях парите са по-скъпо от всичко, за тях няма нищо свято. Нищо не им струва да удушат дете например — имало е такива случаи… Ти разбери: ако човек се мъчи да унищожи системата ПБЗ, това човек ли е? Това е хладнокръвен убиец!
— Не знам, не знам — каза Мак. — Ето, днес ги разпитваха. Ако бяха назовали съучастниците си, можеха да останат живи, щяха да се отърват с каторга… А те не ги назоваха! Значи техните съучастници са им по-скъпи от парите? По-скъпи от живота?
— Това не се знае — възрази Гай. — Те по закон всички са осъдени на смърт без всякакъв съд — нали сам видя как ги съдят?
Той гледаше Мак и виждаше, че приятелят му се колебае, объркан е. Добро сърце има, зелен е още, не разбира, че жестокостта спрямо врага е неизбежна. Да треснеш с юмрук по масата, да му креснеш да мълчи, да не дрънка глупости, да слуша по-старшите, докато не се научи сам да се оправя… Но нали Мак не е някой си необразован селяндур, на него трябва само да му обясниш както следва, и той ще разбере…
— Не! — упорито каза Мак. — Не можеш да мразиш за пари. А те ни ненавиждат… така ни ненавиждат, аз дори не знаех, че хора могат така да ненавиждат. Ти ги мразиш по-малко, отколкото те теб. И аз бих искал да знам — за какво?
— Слушай — каза Гай. — Ще ти обясня още веднъж. Първо — те са дегенерати. Те въобще ненавиждат всички нормални хора. Те по природа са злобни като плъхове. И второ, ние им пречим! На тях им се иска да си свършат работата, да си получат париците и да си гледат кефа. А ние им казваме: стоп! Ръцете зад тила! Какво, да не искаш да ни обичат за това, а?
— Ако те всички са злобни като плъхове, тогава защо този… домовладелецът… не е злобен? Защо го пуснаха, щом е подкупен?
Гай се засмя:
— Домовладелецът е страхливец. Такива също има достатъчно. Ненавиждат ни, но се страхуват. На такива им е по-изгодно да живеят в мирни отношения с нас… Пък и той е домовладелец, богат човек, него не е лесно да го подкупиш. Това да не ти е зъболекарят… Смешен си ти. Мак, като дете! Нито хората са еднакви, нито юродивите…
— Това вече го знам — нетърпеливо го прекъсна Мак. — Но ето, впрочем, зъболекарят. За това, че той е неподкупен, аз ти гарантирам с главата си. Не мога да ти докажа това, но го чувствувам. Това е много смел и добър човек…
— Дегенерат!
— Добре. Това е много смел и добър дегенерат. Видях библиотеката му. Това е човек с големи познания. Той знае хиляди пъти повече от теб или ротмистъра… Защо е против нас? Ако всичко е така, както го казваш, защо това не го знае той — образованият и културен човек? Защо на прага на смъртта той ни казва в лицето, че е за народа и против нас?
— Образованият дегенерат е дегенерат на квадрат — поучително каза Гай. — Като дегенерат той ни ненавижда. А образованието му помага да обоснове и разпространи тази омраза. Образованието, приятелче, не винаги е благо. То е като автомат — зависи в чии ръце ще попадне…
— Образованието винаги е благо — каза Мак.
— Е, не. Аз бих предпочел всички хонтийци до един да бяха необразовани. Тогава ние щяхме поне да живеем човешки, а не да очакваме всеки момент смъртоносен удар. Ние щяхме бързо да ги усмирим.
— Да — каза Мак с непонятна интонация. — Да усмиряваме умеем. На това няма нужда да ни учат.
— И пак разсъждаваш като дете. Ние бихме се радвали, ако можехме да минем с уговаряне, това щеше и да е по-евтино, и без кръвопролития. А какво ни остава? Тях не можеш да ги преубедиш.