Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
После вратата зад гърба на Панди се разтвори. Панди мигновено направи две крачки напред, крачка вдясно и кръгом наляво. Максим също се дръпна, но съобрази, че не стои на пътя и за него това не се отнася, и затова само повече опули очи. Все пак имаше в тази игра за възрастни нещо заразително, въпреки нейната примитивност и очевидна неуместност предвид бедственото положение на Обитаемия остров.
— Мирно! — кресна Панди.
Ротмистърът стана, угаси цигарата в пепелника и с леко тракане на токове поздрави идващите към масата — бригадира, някакъв непознат цивилен и бригадния адютант с дебела папка под мишница.
Панди постоя малко, сякаш в нерешителност, и със същите точни движения се върна на мястото си. Зад масата тихо разговаряха.
— Ще бъдеш ли днес на събранието, Чачу? — питаше бригадирът.
— Имам работа — отговори ротмистърът, като палеше нова цигара.
— Напразно се отказваш. Днес ще има диспут.
— Късно се сетихте. Аз вече се изказах по този повод.
— Не по най-добрия начин — меко го укори цивилният. — Освен това при промяна на обстоятелствата се променят мненията.
— При нас в Легиона не е така — сухо каза ротмистърът.
— Наистина, господа — с капризен глас произнесе бригадирът. — Дайте все пак да се срещнем днес в събранието…
— Чух, че са докарали пресни езерни гъби — без да престава да се рови в документите, съобщи адютантът.
— В собствен сок, а? Ротмистър! — подкрепи го цивилният.
— Не, господа — каза ротмистърът. — Аз си имам едно мнение и вече го изказах. А що се отнася до езерните гъби… — той добави нещо неразбираемо, цялата компания се разкиска, а ротмистър Чачу с доволно изражение се облегна назад. После адютантът престана да рови, наведе се към бригадира и нещо му прошепна. Бригадирът кимна. Адютантът седна и произнесе, обръщайки се като че ли към желязната седалка.
— Ноле Ренаду.
Панди бутна вратата, подаде се навън и гръмко повтори в коридора:
— Ноле Ренаду.
От коридора се чу шум и в стаята влезе възрастен, добре облечен, но някак смачкан и разрошен мъж. Краката му леко се преплитаха. Панди го хвана за лакътя и го сложи да седне на седалката. Вратата се затвори с щракане. Мъжът високо се изкашля, опря ръце в коленете си и гордо вдигна глава.
— Така-а… — провлачи бригадирът, разглеждайки документите, и изведнъж зачести със скоропоговорка. — Ноле Ренаду, петдесет и шест годишен, домовладелец, член на магистратурата… Така-а…
Цивилният се прозя, извади от джоба пъстро списание, сложи го на коленете си и започна да го прелиства.
— … задържан еди-кога си, еди-къде си… при обиска са иззети… така-а… Какво правехте в дом №8 на улицата на Тръбачите?
— Аз съм собственик на този дом — с достойнство каза Ренаду. — Съвещавах се със своя управител.
— Документите проверени ли са? — обърна се бригадирът към адютанта.
— Тъй вярно. Всичко е правилно.
— Така-а… — каза бригадирът. — Кажете, господин Ренаду, познавате ли някой от арестуваните?
— Не — каза Ренаду и енергично тръсна глава. — Откъде-накъде? Впрочем, фамилията на един… Кетшеф… Мисля, в къщата ми живее някакъв Кетшеф… Впрочем, не си спомням. Може би греша, а може би не в този дом. Имам още две къщи, едната от тях…
— Виноват — прекъсна го цивилният, без да вдига поглед от списанието. — А случайно не обърнахте ли внимание какво разговаряха останалите арестувани?
— Е-е-е… — провлачи Ренаду. — Да ви призная… там имате едни… е-е-е… насекоми… Та ние предимно за тях… Някакви нещо си шепнеха в ъгъла, но на мен, да си призная, не ми беше… Предпочитах да се занимая с насекомите, хе-хе!…
— Естествено — съгласи се бригадирът. — Е какво, ние не се извиняваме, господин Ренаду. Ето ви документите, свободен сте. Началник конвой! — повиши глас той.
Панди разтвори вратата и извика:
— Началник конвой, при бригадира!
— За никакви извинения не може да става дума — важно произнесе Ренаду. — Виновен съм само аз, никой друг… И дори не аз самият, а проклетата ми наследственост… Ще разрешите ли? — обърна се той към Максим, сочейки масата, на която лежаха документите.
— Седете — тихо каза Панди.
Влезе Гай. Бригадирът му предаде документите, заповяда да бъде върнато на господин Ренаду иззетото имущество — и господин Ренаду беше освободен.