Дневникът на пирата
- Автор: Беннет Чарльз Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Чарлс Мун Бенет е роден през 1899 година в град Кентърбъри — Англия. Като прибавим и факта, че е членувал в обществото ни английските учители, това е почти всичко, което е известно за неговата съдба. За разбиранията и убежденията му обаче може да почерпим богати сведения от неговите книги. През 1934–35 година са излезли на български език романите му: „Адмирал Морган“, „Бунтовният остров“ „Педро от «Черна смърт»“ и „Двойникът на капитан Грим“, чието оригинално заглавие е „Дневникът на пирата“. Като писател Бенет има безспорен принос в развитието на морско-приключенския жанр. Романът, който предлагаме на нашите читатели, е написан в синхрон с най-добрата приключенска традиция, изпълнен с напрежение, героизъм и екзотика. Своеобразен е с това, че не романтизира пиратството, а го представя откъм неговата жестока и грозна страна. В настоящото ново издание на „Дневникът на пирата“ пропуските и грешките от предишния превод са поправени, езикът е осъвременен. Вярвам, че то ще достави удоволствие на любителите на хубавата приключенска книга.
„Нападател“ влезе в едно надеждно и закътано скалисто заливче и спусна котва. Очевидно тази нощ нямаше да бъде направен опит за намиране на съкровището, защото на моряците бе разрешено да си легнат и към полунощ всички в кубрика, с изключение на мен и на още един, които изпълнявахме вахта на палубата, хъркаха юнашки, или поне така ми се струваше. Аз също имах нужда от сън след вълнението от изминалото денонощие и като се облегнах на перилата, с уморени очи се загледах през осветените от луната води към тъмните сенки на острова. Слаб шум на плахи стъпки отзад ме накара да се обърна.
— Кой е там? — подвикнах аз, но шепнещият глас на капитан Грим ми заповяда да мълча.
— Радвам се, че те намерих, Дебнъм — каза той, — защото сега ще мога да ти се отплатя за помощта, която ми оказа напоследък.
Аз не отговорих нищо, само го следях внимателно и се питах какво ли има предвид. Тогава той ми даде знак да го последвам и ме поведе надолу към каютата си. Щом се озовахме вътре, затвори вратата и седна на масата.
— Ето — подзе тържествено той, като извади някакъв пергамент иззад една подвижна дъска на стената, — това е карта, на която е посочено скривалището, където се намира съкровището на Даго!
Изглежда, че взе мълчанието ми за смайване, защото след кратка пауза продължи.
— Да, съкровището на Даго! То трябва да възлиза на хиляди лири стерлинги. Винаги, когато действува пиратската флота, той най-напред обира каймака. Огромно състояние, Дебнъм, с което ти и аз можем да станем едни от най-големите богаташи в Англия.
— Но екипажът няма ли да поиска…? — подзех аз, ала Едноокия ме прекъсна.
— Двамата с теб ще си поделим това съкровище — заяви той. — Не мисли, че като ме ядоса веднъж-дваж, та съм забравил услугата, която ми направи. Ти сглупи, че спаси Сондърс Тъмния днес, когато щях да го застрелям, защото ако му се представи случай, той ще убие някого от нас — вече подозира, че ти уби Джексън Съкрушителния, а не аз. Казвам ти, ако беше се намесил друг човек от екипажа, щях да го застрелям като куче. Но при това положение ти прощавам за дързостта и ти предлагам равен дял от богатството на Даго. Както виждаш, аз изпитвам изключителни симпатии към теб.
— Много сте великодушен — рекох аз с иронична нотка, защото си опомних какво бе казал Дългия Джон и знаех, че подлецът пред мен възнамерява да ме използува, за да извадя и пренеса съкровището, а после да ме убие. Ала ми се струваше, че сега не е подходящ момент да го обвиня в коварство. Да се сдобия с картата не беше достатъчно, за да сложа ръка на съкровището, което силно желаех. Ако нападнех сега Едноокия и го убиех, останалият екипаж положително нямаше да ми позволи да тръгна сам да диря имането. Или щяха и мен да убият, или щяха да поискат да предам картата на съкровището за общо ползуване. Сметнах за много по-добре да се престоря, че вярвам на детинските уверения на Едноокия за приятелство, да го придружа в търсенето на заровената плячка, да му помогна да я скрие на друго място, а после, тъй като бях предупреден и знаех да се пазя, да внимавам да не стана жертва на желанието му само той да знае местонахождението на съкровището.
— Време е да тръгваме — каза Едноокия, — ако искаме до зори да извадим имането и да го скътаме на ново място. Аз донесох тук лопата и кирка. Ти вземи едната, аз ще взема другата. Снощи наредих да спуснат малката лодка и ако бъдем предпазливи, ще успеем да се измъкнем, без да ни видят. Готов ли си?
Всеки избра по едно сечиво и излязохме крадешком от каютата, като капитан Грим вървеше начело. Макар че луната още силно светеше, лесно можахме да прекосим палубата незабелязани. Едноокия се спусна в лодката, а аз му подадох сечивата. После предпазливо се настаних в лодката и загребах тихо, за да се отдалечим от кораба.
Измъкнахме лодката на жълтите пясъци, където вълните не можеха да я достигнат, и поехме към вътрешността на острова. Едноокия явно се бе запознал добре с картата, открита в каютата на Даго, защото само два пъти намери за нужно да надникне в нея. След един час ние стояхме под исполинско дърво, което сигурно се издигаше близо до най-високата точка на този остров, защото почти през цялото време пътеката ни водеше все нагоре. Тук Едноокия направи последна проверка по картата си, преди да отмери внимателно дванайсет крачки в южна посока и също толкова в източна.
— Тук трябва да е скрито съкровището — каза той. — Копай, Бърт. Ще пипнем такова богатство, за каквото и крал не би мечтал.
Плюх си на ръцете, хванах лопатата и тъй като почвата беше мека, закопах бързо. От търсенето ме обзе вълнение, пот течеше от мен, докато хвърлях енергично пръстта на една страна в очакване лопатата ми да издрънчи в заровен сандък. Но макар и разпален от иманярска страст, аз се чувствувах нервен. Причината не беше капитан Грим. Макар и да знаех, че той възнамерява да ме убие, и бях напълно готов да се браня, аз бях сигурен, че той няма да направи такъв опит, докато поне съкровището не беше преместено другаде, а може би и докато не бъде заровено отново. Не, беше друг вид страх, страх от някаква неизвестна, неопределима опасност. Няколко пъти спирах да копая, за да се огледам, усещайки, че наблизо има някакво незабележимо зло същество. В дългите сенки, хвърляни от дърветата под лунната светлина, виждах врагове. Струваше ми се, че съзирам злокобни очи, които ме гледат от укритието си в близкия храсталак. Всичко това са нерви, разбира се, утешавах се аз, но все пак изпитвах смъртен страх и бях благодарен, че наблизо бе Едноокия, макар и да знаех, че възнамерява да ме убие, след като вече не съм му нужен.