Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Всеки петък ще дойде, ще донесе една и съща бутилка вино и това значи, че ще сме заедно! — продължава моята спътница.
Той не разрешава на жена си да има никакви приятели и приятелки, кани само определени гости по строго определени поводи, мрази музиката и извън работата му нищо не го интересува.
— Като ме види, че се смея — казва тя, — пита ме — защо се смееш? Като му кажа, че искам да танцувам, пита ме — защо искаш да танцуваш? Седи там, сериозен като камък, и като му казвам, че не съм щастлива, ме гледа със студени очи и не може да разбере какво му говоря. Нали всичко си имаме, всичко ни е наред… Дума не можеш да продумаш с него. Някой път сядам да му обяснявам, че нито вилата, нито колите, нито редът в живота правят човек щастлив…, а той те гледа и го виждаш, че нищо не разбира… Иначе умен, интелигентен, а нищо не разбира… и седя като у затвор… Ако речеш да се разпееш, веднага идва и те пита: „Защо пееш?“… Ако речеш да се разплачеш — „защо плачеш?“…
Родило им се дете, момче, и тя се надявала, че детето някак ще разчупи рамките на железния инженерски ред в живота, че ще настъпи поне за малко някакъв човешки хаос. Нищо. Всичко било математически предвидено. И бавачката, и детското образование, и цялото бъдеще на детето.
— Знаеш ли, господине, кой е най-лошият човек на света? — пита ме внезапно тя и си отговаря: — Човек, с който не можеш да се скараш! Ти можеш да викнеш, да крещиш, да удариш вратите, а той стои като айсберг и ти иде главата да си откъснеш!
И тази сутрин чашата преляла. Тя се опитала да прегърне четиригодишното си момченце, а то я погледнало със студените сериозни очи на баща си и казало:
— Защо ме прегръщаш?
— Исти отец, господине! — казва с мъка моята спътница.
И това било краят. Тя разбрала, че не може да продължи тоя живот, който й отнел цялата жизненост. Грабнала някакви вещи и побягнала с намерение никога да не се върне и да не види нито мъжа си, нито сина си. Момчето било единствената й надежда, но явно то се превръщало в копие на баща си.
Жената срещу мен завършва тъжния си разказ с думи, които веднага записвам:
— Господине, не може да се живи с човеком, кой е као квадрат!
И си помислям, че все пак от двама ни тя е по-щастливата, защото може би е по-леко да се живее с човек, който е като квадрат, отколкото с режим, който е като квадрат.
КОМАРДЖИЙСКО ИНТЕРМЕЦО
Петък. Почти всеки петък. Но и всеки друг ден би могъл да бъде петък. Служебните телефони звънят по частни причини:
„Какво ще правиш утре вечер? А в неделя? Зает ли си? Абе остави ги тия гости на жена ти!… Ще си помислиш? Обади ми се до един час да ми кажеш точно. Иначе ще трябва да търсим друг…!“
Струва ми се, че ако половината от тези петъчни телефони бяха за ядене, пиене и ходене по гости, другата половина бяха за игра на комар. Разбира се, никой никога не споменаваше думата „комар“ и дори думата „хазарт“. За всички участници в този спонтанен картаджийски фестивал въпросът беше „абе да поиграем малко карти, да убием времето“. А че това „убиване на времето“ убиваше понякога заплата или две — никой не казваше. Единствено сериозните професионалисти не говореха такива глупости. Един от моите приятели, от миньорите, между които имаше легендарни комарджии, напомнящи героите от Дивия запад, казваше точно обратното:
„Не съм дошъл да се забавлявам! Това е работа, братче! Сега дай да заработим нещо!“
Така или иначе, в събота и неделя в България освен редовния недостиг от хляб във фурните и месо в месарските магазини имаше редовен недостиг от т.нар. „четвърти“ играч, за да се оформи карето. Нямаше нищо по-приятно от момента, когато трима души, седнали в безнадеждно положение, че не са намерили четвърти, чуят по телефона:
„Трябва ли ви четвърти?“
Комарджийската страст в страната, изглежда, разцъфтя след 1956-а година. Може би сигналът беше въвеждането отново на Държавната лотария и впоследствие тотото. В годините на култа се смяташе за некомунистическо хората да придобиват пари по т.нар. „нетрудов начин“, т.е. на лотария или тото. Ала финансовата диалектика внезапно реши, че държавата има нужда от тези „нетрудови доходи“. Така Държавната лотария отново започна ежемесечните си тиражи, след това дойдоха седмичните тиражи на 14-те футболни отбора за тото-1, а след него цъфна и тото-2. Цялото това държавно комарджийско начинание се оказа кокошка, която снасяше златни яйца. Финансовият успех беше повече от фантастичен, защото огромен брой хора имаха нужда да играят и играеха.