Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Друга пациентка имитирала:
„Виж как ти понася тука, как си се разхубавила… Виж какво нещо е спокойствието… Докторът ми каза, че още някой и друг ден и ще си дойдеш… и тогава ще те заведем на село… Нали знаеш, тука на комшиите устата им с нищо не можеш да я напълниш, а пък при баба ти е по-спокойно, никой не те знае къде си била и какво си правила… простотия, какво да правиш!“
Трети пациент повтарял:
„На Радка й се родиха близначета и всички, всички питат за тебе!“
„Чичо ти много се разтревожи, като му казахме… и човекът искаше да дойде да те види, добре ама онази усойница, стринка ти, нали ще му извади очите… човекът ми даде пет лева да ти купя нещо…!“
Моят приятел почувствувал, че го втриса. За пръв път му станало ясно, че всъщност не нормални хора отивали на посещение в лудницата, а фактически лудницата идвала на посещение при нормални хора. Той разбрал на какво изпитание били подлагани тези пациенти, когато два пъти седмично е трябвало за по два часа да изтърпяват този дъжд от чужди безсмислени думи, които просто отразявали пълното неразбиране на едни хора от други хора. Сторило му се, че не само нервно болни пациенти, но и волове с железни нерви не биха могли да издържат на тази вълна от помпозно, лицемерно съжаление, от натрапваща се псевдосърдечност и най-вече от едва прикритата тревога, че човекът отсреща е луд.
Той бил още по-сащисан, когато видял собствената си сестра да става и на свой ред да възпроизвежда пред всички обидно съжалителните, полупокровителствени, пълни с неразбиране думи, които сам той й казвал:
„Разбрах — каза ми той, — че на хората им няма нищо. Просто нервите им не са издържали такива като мене. Разбрах, че лудите сме ние, защото отгоре на всичко имаме нахалството да смятаме, че сме нормални!“
Той и жената, която го завела до вилата, погледали този невероятен театър, после тихомълком си отишли.
Малко след четири часа, когато часът за посещение свършил, автобусът бавно се завърнал в болницата. Пациентите кротко си отишли по стаите, защото лудницата на посетителите си била отишла.
НЕ СЕ ЖИВЕЕ С КВАДРАТНИ ХОРА
Пътувам с влака от Виена за Мюнхен. Вагоните са почти празни. В купето срещу мен е седнала млада, доста хубава жена с кръгло лице и румени селски бузи. Не ми прилича на австрийка и изобщо на западнячка. А облеклото й ме обърква в опитите ми да отгатна какво представлява тя. Всичко върху нея е доста скъпо, но е поставено с небрежността на жена, която не е стояла дълго пред огледалото. Струва ми се, че има не повече от 25 години и носи плътен венчален пръстен.
Времето е много лошо. Вали безспир и картината отвън е съвсем неприветлива. Но моята спътница е отправила големите си тъмни очи в пространството зад прозореца, като че там някъде се намира всичко важно за нея. Познавам този поглед на човек, който дири някаква опора в пространството, който се опитва да проумее посоката, в която върви, и който е толкова объркан, че няма реална представа за нищо. Явно моята спътница преживява някаква драма. И явно тя пътува именно поради тази драма. Мисля си, че това вероятно ще е някаква любовна история, измяна, разкрита от съпруга, и тя сега отива да търси човека, който всъщност не се интересува от нея.
На няколко пъти тя се обръща към мене, поглежда ме, прави опит да се усмихне, но нещо не върви с усмивките. Струва ми се, че й се говори, но няма куража да излее онова, което е в нея, пред един съвсем непознат човек. Една книга на български премахва неудобството и става добър повод за разговор. Дори имам чувството, че това, че съм българин, някак я кара да се отпусне. С тих, много приятен глас тя ми казва, че е от Белград, че е чиста сръбкиня. Ние говорим няколко минути за белградската чаршия, когато аз съвсем естествено я питам:
— А къде отивате сега?
Тя трепва, отново забива поглед през прозореца и след пауза ми казва:
— Па не знам, господине!
И после ми разказва цялата си история. Преди пет години тя срещнала заможен австрийски инженер и се омъжила за него. Франци бил много богат, идвал в Белград с мерцедес, носел хубави подаръци и тя се влюбила в него. След сватбата се преместили да живеят във Виена, където той имал апартамент с прислужница и освен това имали вила край града. Но оттук започнали нещастията на младата сръбкиня. Франци бил много възпитан и почтен човек, но същевременно мрачен и необщителен. При него всичко било подредено като при компютър. Той ставал в определена минута и секунда, закусвал в точно определено време, отивал на работа абсолютно точно, връщал се пак със същата точност и всичко при него било запланувано и изчислено отнапред. Даже и съпружеските си задължения изпълнявал по разписание.