Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Пак по това време същият полковник ми каза, че те знаят много добре за комарджийските игри в София, и то на всяко ниво. Знаели кой какво губи, кой какво печели и изобщо наблюдавали картинката, но се намесвали само в определени случаи. По закон комарът беше абсолютно забранен. Български граждани нямаха право да влизат в казината с рулетки на „Златни пясъци“ или на „Слънчев бряг“.
И тъкмо поради закона ние се опитвахме да бъдем по-бдителни. Тази бдителност се изразяваше в две мерки. Първо, когато ставаха големи игри, винаги се избираше удобно усамотена квартира, и второ, в карето се поканваше да участвува човек със силни връзки или влияние пред властите, така че да има кой да оправи нещата. Присъствувал съм на страхотни игри, където се разиграваха суми, равни на годишни заплати. Наблюдавал съм върху комарджийската маса камара от пари плюс разписки и ключове от коли. Цялата тази атмосфера описах подробно в новелата си „ПОРТРЕТЪТ НА МОЯ ДВОЙНИК“, където всички образи и игри почиват върху истински факти. Мой познат, страстен комарджия, ми довери, че той използвал покера като тренировка за неговите житейски игри.
„Покерът е единствената игра, която по възможности е равна на живота. Опиянява ме фактът, че в покера всичко може. И в живота всичко може!“
И наистина в покера имаше правила, но всички подлости, мошеничества, измами си бяха нещо в реда на нещата, стига човек да умее да ги прави. Трябва да кажа, че този мой познат си изработи удивителна техника в покера, с която след това, когато я приложи в своята кариера, много бързо достигна завидно положение.
Друг от моите познати комарджии веднъж каза:
„Знаеш ли, че в играта чувствувам, че живея. Животът е толкова сив, че нашите игри са единственото интересно нещо!“
По някое време бях записал цяла тетрадка с всевъзможни обяснения и оригинални, интересни изрази. Записвах и отделни реакции, като наблюдавах поведението на определени хора при голяма загуба или при голямо напрежение.
Понякога ми се струваше, че комарджийската атмосфера съдържаше далеч по-голяма суровост и реалност, отколкото живота отвън, че беше по-действителна.
„В играта си само ти, твоят ум, твоите нерви, твоето сърце и нищо друго. Тука, братче, няма вуйчо владика да ти помогне, никакви членски карти, партийни билети и звания не важат. Важиш само ти! И тука разбираш много добре какво си!“ — това изречение принадлежи на един от много големите играчи, известен български спортист.
И в това отношение трябва да кажа, че всички сериозни играчи, които срещнах или познавах, бяха твърде реални хора, от чиито уста човек никога не можеше да чуе празните и безсмислени клишета на деня. Сигурен съм, че нито един от тях, мъж или жена, не вярваше в романтичните идеологически приказки, нито един от тях не изповядваше каквито и да е партийни или нравствени предразсъдъци. Човек добиваше неотразимо впечатление, че за мнозина от тях партийното положение, кариерата, службата, всичко това беше част от реална игра на покер. И затова си мисля, че във всички тези среднощни карета имаше повече истинност, отколкото в обществената атмосфера през деня. Говоря за сериозните игри, където играчите се дебнеха един друг като вълци и никакви сантиментални жестове нямаха място. Може би някои от тях виждаха в игрите поле, където можеха да разгърнат истински силите си, нещо, което по разни причини не можеха да правят отвън.
Така или иначе, докато партията и режимът водеха страната към комунистическото бъдеще и новия вид човек, комарджийството в България разцъфтяваше, сякаш за да покаже, че мистериозното същество, наречено човек, не може да живее според книжни формули и абстрактни идеологически постулати, а има свой собствен живот.
Трябва да отбележа, че някои от шампионите на петте карти са ме възхищавали със смелост, находчивост, самообладание и психологическа проникновеност. Най-интересното е, че играчите, идващи от работническите среди, от самия народ, не особено образованите и не особено начетените — бяха и най-силните. С малки изключения интелигенцията не можеше да се мери с тях. Силни комарджии имаше между миньорите, между футболистите, волейболистите и повечето спортисти, между строителните работници и техниците и т.н. Виждал съм хора да губят състояние, без да им мигне окото, да си тръгват с празни джобове, но с усмивка. Нещо, което човек не можеше да види при загубите в живота, където хленчещите граждани бяха абсолютно мнозинство.