Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Не зная… — казва бавно тя. — Познавам ли ви?
— Аз съм съдията, който ви осъди на смърт! — произнася с чудна отчетливост непознатият. — Полковник Петров!
— Ооо! — възкликва тя.
— Аз мислех, че поне вие няма да ме забравите! — с плах хумор продължава непознатият.
— Да, да… — повтаря замислено Олга. — Сега си спомням… Аз мислех, че са ви разстреляли веднага след Девети…
— Не! — отвръща той — Размина ми се с доживотен затвор… призна се, че не съм бил толкова лош съдия…
— И какво ви води сега при мен? — пита Олга.
— Видите ли… — започва бившият съдия, — аз съм стар и дето се казва, негоден за никаква работа… и нямам никакви приходи… и никакви близки… Докато бях по-млад, можех да поработвам, но сега вече за нищо не, ме бива… А според присъдата ми съм лишен от правото на пенсия… дори за времето, което съм работил след излизането от затвора… Мои колеги юристи ми казаха, че ако представя едно свидетелство, подписано от хора като вас, които съм съдил, че същите смятат, че като съдия съм се държал справедливо и че са доволни от мен и от присъдите, които съм издал, тогава може да се направи нещо, за да ми се възвърне частично право на пенсия…
Докато слушам това обяснение, за миг ми се струва, че съм попаднал в света на Франц Кафка. От една страна, ми се струва, че нищо по-абсурдно няма на света от присъствието на този съдия в тази стая. А от друга страна, това ми се вижда квинтесенцията на житейската логика.
Завършил обяснението си, той подава на Олга лист хартия. Но, изглежда, и тя е смаяна от неговото появяване и просто не може да събере мислите си.
— Какво всъщност искате от мен? — пита тя, за да проясни картината.
— Моля ви да напишете, че съм водил делото справедливо и че съм ви осъдил справедливо…, т.е. не съм проявил злонамереност или пристрастие…!
— Но вие ме осъдихте на смърт! — забелязва тя и внезапно се усмихва.
— Да! — казва той с възвърнато самочувствие. — Но това беше справедлива присъда! За онова, което вие бяхте направили, за онова, което бяхте — това беше справедлива присъда! Всеки съд в света би ви отредил най-тежкото наказание!…
— Наистина ли бяхте убеден, че трябваше да ме разстрелят? — пак пита Олга, като продължава да се взира във възрастния човек.
— Да — отвръща незабавно той. — Бях убеден, че за такива като вас няма място на земята! И аз ви осъдих с чиста съвест!
Сега ми се струва, че от него лъхва чувство за старомодно достойнство. Това е старият тип съдия, който държи на съвестта си, комуто не казват каква присъда да издаде.
— Но присъдата не беше приведена в изпълнение! — казва някак развеселена Олга.
— Това не беше по моя вина!
В последвалата пауза аз виждам очите му, отправени към лицето на Олга. Очи, които блестят от внезапно бликнала самоирония, сякаш той иска да каже: „И вие, и аз знаем, че сме част от един маскарад, в който нито вие, нито аз сме пощадени.“
Това, изглежда, е единственият миг на спонтанна близост между тях.
— Щом сте ме осъдили с чиста съвест… — Олга грабва химикалка, поставя дадения й лист върху книга и пише, че познава бившия съдия полковник Петров, че същият я е осъдил напълно справедливо и че това трябва да му послужи при пенсионната му молба.
— Много ви благодаря! — казва човекът, който прилича на Жан Габен. — Довиждане!
Той си отива с маниера на гражданин, който е получил онова, което заслужено му се е полагало.
— Виж ти — казва след малко Олга, — когато човек не може да срещне бившите си приятели, среща бившите си съдии!
ОБИЧАМ ДА ЧЕТА ЗА КРАСИВИ И БОГАТИ ХОРА
Едва ли някъде на друго място по света се издаваха такъв подбран вид оригинални и преводни книги, каквито се издаваха в България и другите комунистически страни. С малки изключения издателствата бълваха в огромни тиражи книги, които разказваха за жестоки обществено-политически борби, за убийства, смърт, мизерия, глад в света, който стоеше вън от времето и територията на комунистическата държава. В течение на години оригиналната българска литература рисуваше българското минало като създадено единствено от най-страшен кошмар на полицейски инквизиции, разстрели, бесилки, чудовищни предателства, отвратителни лични отношения, нестихващи подозрения, доноси, подлости, разврат, глад, мизерия и безизходица. Дори днес автори като Богомил Райнов, Павел Вежинов, Драгомир Асенов и други продължават да представят стара България като страна на стражари, бакали, проститутки и слугини. И ако в оригиналната литература течеше тази черна река на човешки низости и страдания, то преводната литература, която рисуваше некомунистическия свят, представляваше деветият кръг на ада. Издателствата успяваха да намират жестоки натуралистични писатели, като например Жоржи Амаду или Яшар Кемал, купища от посредствени западни автори, които с някакво мазохистично удоволствие се ровеха в боклукчийската кофа на своите общества, за да ни поднесат букети от мръсотия, дегенератщина, мизерия, пълна безизходица. На нас ни разказваха за гладуващи сифилитици в Италия, за безнадежден алкохолизъм във Франция, за лудост в Америка и т.н. Като че единственото условие за отпечатването на даден автор или книга беше човекът да е залял страниците си с кръв и сълзи.