Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Никога вече!
На морското дъно клиновете на тежката пехота настъпваха под вече непрекъснатия порой от сипещи се стрели. Стрелите се хлъзгаха по вдигнатите щитове, отскачаха от шлемове със спуснати забрала, забиваха се през пролуките в броня и нанасяха случайни поражения. Войници крещяха, залитаха и се свличаха — но изведнъж ги сграбчваха ръце, притискаха ги тела и ги задържаха прави, и нозете им се влачеха напред, докато животът изливаше пурпурния си дар в калта. И тези ръце след това започваха да избутват мъртвите и издъхващите напред, през редиците. Други ръце посягаха назад, сграбчваха, теглеха и дърпаха, и избутваха към нови чакащи ръце.
А монотонната песен не секваше, ритъмът й отмерваше всяка следваща стъпка.
На двадесет крачки от оулите и техните острови сухо можеха вече да се взрат в лицата им, в блесналите очи, изпълнени със страх и ярост.
Бавното настъпление не можеше да не изнерви чакащите оули. Човешки копия, прииждащи, все по-близо. Огромни железни зъби, напиращи неумолимо: стъпка, изчакване, стъпка, изчакване, стъпка.
И ето, на осем крачки разстояние вече хвърляха напред от първите редици настръхнали от стрели трупове, и телата се просваха в калта. Последваха ги щитове. Ботуши стъпваха върху тях, натискаха ги в калта.
Тела и щитове — в несекващ поток.
И градяха там, в последните шест крачки, под от плът, от кожа, от дърво и броня.
Къси копия се сипеха на градушка върху клиновете, поразяваха войници и ги събаряха, но телата им биваха изтласквани напред със смразяващо равнодушие. Ранените се давеха с писъци в калта. И всеки клин сякаш се надигаше сам върху себе си и излизаше от нея, а ритъмът на песента оставаше неизменен.
Четири стъпки. Три.
И с оглушителен рев върховете на огромните клинове изведнъж се врязаха напред.
В човешка плът, в щитове и копия. В оулите.
Всеки ум бленуваше за победа. За безсмъртие. И от всички тях никой нямаше да се покори.
А слънцето гледаше жадно отгоре, изливаше своя зной над К’юсон Тапи, където две цивилизации се бяха вкопчили гърло за гърло.
За сетен път.
Съдбоносно решение може би, но вече го беше взел. С всички отделения, които бяха в селото, Фидлър пое западната страна на отбраната-костенурка. Вече не бяха изправени очи в очи срещу огромната ледерийска армия с проклетите й от Гуглата магьосници. Не, вече чакаха тук, а срещу тях — стегнатите в плътни редици Тайст Едур.
Проява на страх ли бе това? Не беше сигурен, а ако можеше да съди по погледите, които улавяше в очите на своите приятели сержанти — като оставим настрана Хелиан с временно неуспешния й опит да награби Скълдет, по-точно онова между чатала му, преди да се намеси Праймли, — те също не бяха сигурни.
„Добре, значи просто не искам да видя смъртта си да ми се изсипе ей така отгоре. Страхливост ли е това? Да, според всички сметки не би могло да е нищо друго. И все пак това е положението. Не се чувствам уплашен.“
Не, единственото, което искаше точно сега, бе да загине в бой. Да види лицето на кучия син, който го е убил, да предаде в онази последна среща на очите всичко, което означава умирането, което трябва да е означавало и ще означава винаги… „Каквото и да е то, и дано да свърша по-добра работа, като накарам убиеца да разбере какво е — по-добра, отколкото всички онези, в чиито очи съм се взирал, докато умираха от моята ръка. Да, молитвата ми сякаш е съвсем достойна.“
„Но сега не се моля на теб, Качулати.“
„Всъщност проклет да съм, ако изобщо знам на кого се моля, но дори и това като че ли е без значение.“
Войниците му ровеха дупки в земята, но не говореха много. Бяха получили торба с муниции, включително още две „проклетии“, и макар това изобщо да не беше достатъчно, изглеждаше благоразумно да се окопаят, за да могат да се присвият в дупките за прикритие, щом острилките, проклетиите и всичко останало започне да гърми.
И всичко това при условие че изобщо щеше да има бой, по дяволите.
Много по-вероятно беше магията да се понесе над малазанците и да ги помете до един, да ги стисне за гърлата, докато изгаря кожа, мускул и органи, докато не изгори дори последните им отчаяни яростни писъци.
Фидлър се закле да превърне своя последен писък в проклятие. Добро при това.
Взря се отново към бойните редици на Тайст Едур.
Кътъл до него каза:
— На тях май също не им харесва, знаеш ли.
Фидлър само изсумтя.
— Онова там е водачът им. Онзи старият, с изгърбените рамене. Прекалено много от тях му обръщат прекалено много внимание. Мисля да го разкарам, Фид — с проклетия. Слушай… слушаш ли? Веднага щом вълната от магия се затъркаля, трябва да скочим и да ги нападнем тия кучи синове.