Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Не беше лоша идея всъщност. Фидлър примига, обърна се към сапьора и кимна.
— Предай на другите тогава.
В този момент един от войниците на Том Тиси притича и спря между тях.
— Заповеди на Юмрука — заговори младокът задъхано и се огледа. — Къде ви е капитанът?
— Държи Бийк за ръчица някъде — отвърна Фидлър. — Можеш да предадеш заповедите на мен, войник.
— Добре. Поддържате костенурчия гръб — никакво настъпление срещу врага…
— Това е шибано…
— Млъкни, Кътъл! — сряза го Фидлър. Кимна на бегача и попита: — За колко време?
Отвърна му тъпо изражение.
Фидлър махна на идиота да си ходи и отново се загледа към фронта на Тайст Едур.
— Проклет да е, Фид!
— Отпусни, Кътъл. Ще тръгнем, когато трябва.
— Сержант? — Ботъл изпълзя от дупката, която си беше изкопал, лицето му беше напрегнато. — Нещо… нещо става…
В този момент от хребета на изток проехтя смразяващ кръвта звук — като десет хиляди котвени вериги, стържещи земята, и се надигна злокобна стена от кипяща магия. Тъмноморава, прорязана с огненочервени жили, с черни резки, пробягващи като мълнии по гребена й, докато се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре.
— Ташаци на Гуглата! — ахна Кътъл и се опули.
Фидлър само зяпна, онемял. Беше същото чародейство, което бяха видели на север от крайбрежието на Седемте града. Само че тогава си имаха Бързия Бен. А Ботъл си имаше своята… Той посегна и дръпна Ботъл към себе си.
— Слушай! Тя…
— Не, Фид! Няма я! Не е с мен, откакто слязохме на брега. Съжалявам…
Фидлър го блъсна настрани.
Стената се надигаше все по-високо.
Тайст Едур по западния край на мъртвото поле изведнъж заотстъпваха.
Кътъл изрева:
— Трябва да тръгнем веднага! Фидлър! Веднага!
Но Фидлър не можеше да помръдне. Не можеше да отговори, каквото и да му ревеше Кътъл. Можеше само да гледа, извил врат, все по-нагоре и нагоре. Твърде много магия.
— Богове небесни! Това ще ни изпепели сто пъти!
Да избягат от това? Никакъв шанс.
Кътъл го задърпа.
Фидлър се намръщи и го оттласна толкова силно, че сапьорът залитна.
— Заеби бягството, Кътъл! Мислиш, че можеш да надбягаш това?
— Но едурите…
— Ще ги помете и тях — не виждаш ли? — „Трябваше да ги помете — никой не можеше да удържи такова нещо, щом изригне — никой.“ — Онези проклети от Гуглата едури са изиграни, Кътъл! — „О, да, ледериите искаха да се отърват от господарите си — просто не искаха да го направят с нас за съюзници. Не, те просто ще го направят по своя начин и ще унищожат и двамата си врагове в един и същ проклет ден…“
На триста разтега на запад Ханради се взря в ледерийската магия. И разбра. Изведнъж. Разбра.
— Предадени сме — заговори, колкото на войниците наоколо, толкова и на себе си. — Онзи ритуал — подготвяха го дни наред. Може би седмици. Изригне ли… — „Опустошението ще се разпростре на левги на запад.“
„Какво да правя?“
„Татко Сянка, какво да направя?“
— Къде са моите К’риснан? — попита той рязко.
Двама едури — съветниците му — се затътриха напред, с лица сиви като пепел.
— Можете ли да ни защитите?
Никой от двамата не проговори, никой от двамата не се осмели да го погледне.
— Не можете ли да призовете Ханан Мосаг? Достигнете до Цеда, проклети да сте!
— Ти не разбираш! — викна единият К’риснан, доскоро съвсем млад — Всички ние сме… изоставени!
— Но Куралд Емурлан…
— Да! Разбуден е отново! Но не можем да стигнем до него! И Цеда не може!
— А другата сила? Хаосът?
— Няма я! Избяга!
Ханради зяпна безмълвно двамата чародеи. Извади меча си и замахна през лицето на по-близкия. Острието се вряза над носа и натроши двете очни кухини. Чародеят изкрещя и залитна назад, стиснал лицето си с ръце. Ханради пристъпи напред и заби меча в гърдите му. Бликна черна кръв.
Той изтръгна оръжието си и се обърна към другия, който се беше присвил от ужас.
— Вие чародеите сте виновни за това — изхриптя някогашният крал. — За всичко това. — Направи още една стъпка напред. — Жалко, че Ханан Мосаг не се свива сега пред мен…
— Почакай! — изкрещя К’риснан и посочи на изток. — Стой! Някой дава отговор! Някой дава отговор!
Ханради се обърна рязко, с усилие фокусира погледа си върху малазанците — толкова ужасяващо огромна беше вълната от ледерийска магия, че сянка се беше спуснала над цялото мъртво поле.
От струпаната маса войници се издигаше едва видимо бледо сияние. Сребристо, смътно пулсиращо.
Смехът на Ханради беше груб и жесток.
— Това жалко нещо да е отговор? — Надигна отново меча си.
— Не! — извика К’риснан. — Почакай! Гледай, тъп глупако! Виж!