Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Той го укроти, загледан с яд в люспестия гръб на Олар Етил.
„… което търсим, е точно там.“ Вдигна очи нагоре. Поредната проклета драконова кула, извисила се самотна над равнината. Гадателката на кости крачеше право към нея все едно, че можеше да я катурне с един ритник. „Никой не е по-непреклонен от една мъртва жена. При всичките живи, които съм познавал, не би трябвало да съм изненадан от това.“ Запустялата кула все още беше на цяла левга, дори повече. Той не гореше от нетърпение да я посети, не само заради необяснимия интерес на Олар Етил точно към нея, но и заради големината й. Град от камък, построен нагоре, вместо навън — какъв беше смисълът на това?
„Добре. Самозащита. Но вече видяхме как това не е свършило работа.“ Ами ако някоя от долните части се запали? Не би имало никакъв изход за заклещените горе. Не, тези постройки бяха на идиоти и той не желаеше да има нищо общо с тях. „Какво й е лошото на една юрта? На една кръгла шатра от кожи — можеш да си я сгънеш и да я отнесеш където си поискаш. Без нищо да оставиш зад себе си. Да стъпва леко на земята — така казваха старите.“
„Но защо го казваха това? Защото бягането е по-лесно. Докато не пробягахме всички места за бягане. Ако бяхме построили градове, също като ледериите, щеше да им се наложи да ни уважават, както и правото ни на земите, на които живеем. Щяхме да имаме права. Но с шатрите ни, с всичко, което стъпва леко, изобщо не им се налагаше да ни приемат на сериозно, а това правеше избиването ни много по-лесно.“
Сръга коня напред и присви очи към назъбената кула. Може би градовете не бяха просто за живеене в тях. Може би бяха предназначени да налагат правото да се живее някъде. Правото да взимат от околната земя всичко, което им трябва, за да останат живи. „Като гигантски кърлеж, забил дълбоко главата си, и смуче толкова кръв, колкото може. Преди да се пусне и да подири ново място. И ново право да пие дълбоко от земята.“
Най-добрият начин, който бе открил за убиване на кърлеж, беше с нокътя на палеца — натискаш го върху плосък камък и го сцепваш на две. Помнеше как едно куче се опита да изяде един кърлеж. Изплю го. Вкусът на кърлежите явно беше гаден — твърде гаден дори за кучета, нещо, което нямаше и да помисли, че е възможно. Вкусът на градовете сигурно беше още по-лош.
„Само какви ги дрънкам… Губя си ума. Проклета вещица — още ли си тук? В черепа ми? Караш мислите ми да кръжат и да кръжат, с всички тия безполезни идеи?“
Подкара до нея.
— Остави ме на мира.
— Изобщо не си толкова интересен, колкото си мислиш — изсумтя тя.
— Странно, това го бях решил за теб отдавна — отвърна Торент. — Но още си тук.
Тя спря и каза:
— Е, тук е добре. Скоро ще си имаме компания, воине.
Той огледа безоблачното небе.
— Ония, за които спомена Силхас Руин ли? Не виждам нищо…
— Идват.
— Да се бият?
— Не. Направиха тази глупост веднъж, но може да се предположи, че с умирането са си взели поука… Или пък не.
Шумолене в жилавите треви привлече погледа му. Гущер… не…
— Вещице, какво е това?
Пред очите му изникнаха две същества от голи кости, овързани с кожени каишки и сухи черва — птици? Главите ниско наведени, поклащат опашки. Стояха на задните си крака, малко по-високи от тревите.
— Велика, ние сме низвергнати — заговори едното. — Най-раболепно молим да бъдем твои презрени слуги…
Другото го прекъсна:
— Вярва ли тя на всичко това? Я опитай пак!
— Млъкни, Телораст! Как мога да се съсредоточа в лъженето, като се месиш непрекъснато! Хайде шшт! О, все едно, късно е — виж ги, и двамата ни чуват. Теб особено.
Съществото, наречено Телораст, се беше дотътрило до Олар Етил почти на четири крака.
— Презрени слуги! Както каза сестра ми. Не е съвсем лъжа. Просто… ъъ… временна истина! Подчинение от удобство, докато е удобно. Какво би могло да е по-честно?
Олар Етил изсумтя и отвърна:
— Не ми трябват съюзници Елейнт.
— Не е истина! — извика Телораст.
— Успокой се — изсъска другата. — Това се нарича спазаряване. Тя казва, че сме ненужни. Ние казваме, че всъщност не ни трябва помощта й. Тя казва… ами, нещо. Да изчакаме да чуем какво казва тя, а после ние отвръщаме нещо. Накрая се спазаряваме. Разбираш ли? Просто е.
— Не мога да мисля! — оплака се Телораст. — Ужасно съм уплашена! Кърдъл, заеми се ти — преди кокалите ми да са се разпаднали!
Онази, която нарекоха Кърдъл, врътна глава, сякаш търсеше къде да се скрие.
— Няма да ме излъжете — каза Олар Етил. — Двете почти бяхте спечелили Трона на Сянка. Избихте дузина от своите, за да се доберете до него. Кой ви спря? Аномандър Рейк ли? Ходещия по ръба? Килмандарос?