Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
— Санд?
Тя изсъска тихо:
— Към Терондаи. Веднага!
Отвъд десетките здания, вече заети от шейките и бежанците островитяни, Карканас си оставаше място на призраци. Вещиците решиха, че това им харесва. Бяха си намерили едно имение на тераса с изглед към буренясал парк. Главната порта на външната стена беше изгоряла: огънят бе оставил петна сажди по мраморната рамка и дълбоки пукнатини по трегерния камък. Градината зад официалния вход представляваше гмеж от криви дървета с корени, разкъртили плочите на пътеката.
Централният вход на резиденцията бе двукрила врата над четири широки стъпала. Разбита отвътре. От двете страни на стълбището на богато украсени пиедестали се издигаха две бронзови статуи. Пули реши, че ако са били изваяни живи същества, светът е много по-странно място, отколкото изобщо си е представяла. Защото статуите бяха на воини с човешки облик от раменете надолу, но вратовете и главите им бяха на хрътки. И двамата стражи държаха оръжия. Двуостра брадва за онзи отляво и двуръчен меч за онзи отдясно. Зелена патина бе зацапала зверските лица, но все пак бе останало достатъчно, за да се види, че не са еднакви. Държащият меча имаше ужасен белег през лицето, разсичане, минало през едното око дълбоко до кокала.
Пули замърмори, намести коляно на щръкналия пенис на статуята и се покатери, за да огледа лицето по-добре.
— Ама че големи зъби има, ужас!
Скуиш вече беше влязла вътре и сигурно теглеше дебела червена линия по средата, за да си задели половината имение. Пули беше забравила каква съперническа ревност я гонеше тая крава на младини, а ето, че сега всичко се връщаше. „Бръчките си отидоха, кучката се върна! И к’во казвах аз? Точно тъй, злобата е навик, Скуиш. Злобата е навик.“ Все едно. Скуиш можеше да си вземе половината имение и половината от всяка стая. Но пък половината от всичко е половина нищо. Можеха да живеят тука, да, но не можеха да притежават това място.
Смъкна се от статуята, изтупа прахта от ръцете си, изкачи се по стъпалата и влезе. На осем крачки срещу нея имаше стена с нещо като изваян на нея герб: древна хералдика, известяваща фамилията, владяла имението, или поне така предположи. Подуши и долови, че в герба има вложена магия — скрита, може би преграда, но беше твърде стара, за да постигне кой знае какво. Чуваше как Скуиш тършува в някаква стая по коридора отдясно. „Нищо не те е спънало. Мъртва преграда, или почти. Забеляза ли я поне, сестро?“
Едно нещо бе невъзможно да не се забележи. Откакто бяха изпълзели от онзи мъртвешки сън, усещаха присъствието на богинята. Майката Тъма ги беше погледнала отгоре и бе събрала в шепата си душите им като ашици. Едно-две подрусвания, пръстите с любопитство опипват всеки нюанс, всяка щръбка и пукнатина. После хвърлянето. Пренебрежително, без никакъв интерес. Адски обидно, да. Възмутително. За кого се мислеше все пак дъртата? Пули изсумтя, без да откъсва очи от мраморния герб. Нещо в него я притесняваше.
— Все едно — измърмори тя, а след това повиши глас: — Скуиш!
— К’во?
— Не сме добре дошли тука.
Скуиш се появи в коридора.
— Кралицата ще заеме двореца. С Убиеца на вещици. Не щем да сме близо до тях. Тук има сила, Пули. Можем да я използваме, да се захраним от нея…
— Рисковано. Не е толкова кротко, колкото ми се ще.
— Само спомени, нищо повече.
— Какво искаш да кажеш?
Скуиш се приближи и спря точно пред герба.
— Стари символи. — Посочи й. — Виждаш ли онова там. Онова е Терондаи, а онова там е знакът на самата Майка Тъма.
— Празен трон! Това не е Кралски дом, нали?
— Не съвсем, но почти. Виждаш ли ей онзи знак? Оня в центъра. Това е Консорт — ти така и не се заинтересува да изучиш Старините. Та значи тази къща е била дом на мъж, любовник на някоя принцеса или може би на самата кралица. Виж, това там е името му.
— Какво е?
— Драконъс, нещо такова.
Чуха стъпки отвън, обърнаха се и видяха капитан Бревити, качваше се по стъпалата.
— Какво има? — сопна се Пули и гласът й стресна ледерийката.
— Вас търся — каза Бревити, почти останала без дъх.
— Защо? — попита Скуиш.
— Имаме посетители.
— Откъде?
— По-добре да дойдете, и двете. Едната е жена. Тайст Андий.
— Блуроуз?
— Какво? Не. Родена е тук.
Пули и Скуиш се спогледаха. А след това Пули се намръщи. „Лоша новина. Съперници.“
— И не е сама, така ли?
— Нали казах. Един мъж има с нея. Мекрос.
— Откъде са дошли? Не са били винаги тук — щяхме да го усетим. Градът беше празен…
— По пътя, Пули — отвърна Бревити. — Също като нас.