Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
„Никой от нас не може да се върне назад. Ерастас, това, което търсиш, само ще ускори окончателното ти пропадане. Все пак, води ни, стари приятелю. Към мястото, където ще направя каквото трябва да се направи. Където ще сложа край… на всичко.“
Ерастас спря, за да ги изчака. Единственото му око пробяга от единия към другия.
— Близо сме — рече той. — Надвиснали сме точно над портала, който търсим.
— Окована е долу ли? — попита Килмандарос.
— Да.
Секул Лат се почеса по врата и извърна поглед. Далечната верига скални зъбери беше неестествено равномерна. Между зъберите имаше празнини, където цели планини бяха изтръгнати от здравата земна твърд. „Построиха ги тук. Бяха приключили с този свят. Дотогава бяха погълнали всяко живо същество. Такава дръзка… увереност.“ Погледна отново Ерастас и каза:
— Ще има прегради.
— Прегради Демелайн, да — отвърна Ерастас.
При тези думи Килмандарос изръмжа.
„Кажи го, Ерастас. За драконите. Тя е готова. Винаги е готова.“
— Трябва да сме подготвени — продължи Ерастас. — Килмандарос, ти трябва да проявиш сдържаност. Няма да е добре за нас, ако разбиеш преградите и после просто я убиеш.
— Ако знаехме защо са я оковали — каза Секул, — можехме да разполагаме с това, което ще ни трябва, за да се спазарим с нея.
Ерастас сви безгрижно рамене.
— Би трябвало да е очевидно, Ашици. Тя беше неконтролируема. Беше отровата сред тях.
„Беше балансът, противотежестта на всички тях. Хаос отвътре, разумно ли е?“
— Може би има друг начин.
Ерастас се намръщи.
— Да го чуем тогава. — И скръсти ръце.
— К’рул трябва да е участвал. Трябва да е изиграл роля в това оковаване — в края на краищата той имаше най-много да губи. Тя беше отровата, както казваш, но и да беше такава за своите, това бе случайно. Истинската й отрова беше, когато се развихри в кръвта на К’рул — в лабиринтите му. Той имаше нужда да бъде окована. Обезсилена. — Замълча и кривна глава. — Не мислите ли, че е любопитно това, че сега Сакатия бог е заел мястото й? Че той сега е тровещият К’рул?
— Болестите не са свързани — отвърна Ерастас. — Ти спомена за друг начин. Чакам да го чуя, Ашици.
— Не знам за друг начин. Казах „може би“. Това би могло да се окаже фатална грешка от наша страна, Ерастас.
Блудния махна пренебрежително.
— Ако оная кучка откаже да ни съдейства, Килмандарос може да направи каквото прави най-добре. Убива я веднага. Още ли ме смяташ за глупак? Премислил съм го, Секул. Ние тримата сме достатъчно, тук и сега, да направим каквото е нужно. Ще й предложим свобода — наистина ли допускаш, че тя ще откаже?
— Защо си толкова убеден, че ще уважи сделката, с която ще се съгласи?
Ерастас се усмихна.
— Нямам притеснения в това отношение. Ще трябва да ми се довериш, Ашици. Е, проявих достатъчно търпение. Ще действаме ли? Вярвам, че да.
Отдръпна се и Килмандарос закрачи тежко напред. Спря и попита:
— Тук ли?
— Така е добре, да.
Юмруците й заблъскаха по земята. Глухият тътен отекна под равнината и костите на Секул се разтресоха. Юмруците удряха неспирно, блъскаха с безсмъртна мощ и прахта бавно се вдигаше и затулваше хоризонта. Камъкът под отъпканата пепел не беше утаечен. Беше втвърдената пяна на пемза. Безвременна, пленена в спомена за един-единствен миг на унищожение. Не знаеше нищо за вечностите.
Секул Лат въздъхна и седна. Това можеше да отнеме доста време. „Сестро, чуваш ли ни? Чукаме…“
— Какво? — попита намръщено Торент. — Какво каза?
Немощната старица сви рамене, изскърцаха кости.
— Омръзнаха ми илюзиите.
Той се огледа. Дирята на фургона я нямаше. Беше изчезнала. Дори следата зад тях бе изчезнала.
— Но аз следвах… видях…
— Престани да си толкова глупав — сопна се Олар Етил. — Прокраднах се в ума ти, накарах те да видиш неща, които ги няма. Тръгнал беше в грешната посока — кой го интересува някакъв проклет екипаж на Тригали? Сигурно всички вече са мъртви. — Тя посочи напред. — Отклоних те от онази диря, нищо повече. Защото това, което търсим, е точно там.
— Ако можех да те убия, щях да го направя — каза Торент.
— Глупав си като всички млади — изсумтя тя. — Единственото, на което могат да се учат младите, е съжалението. Затова толкова много от тях мрат, за вечно съжаление на родителите им. Е, ако си приключил с превземките, можем ли да продължим?
— Не съм дете.
— Точно това казват винаги децата, рано или късно. — След тези думи тя закрачи напред покрай Торент, чийто кон се дръпна боязливо, щом гадателката на кости се доближи твърде много.