Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Кърдъл заситни наперено покрай коня на Торент.
— Къде отиваме, господарю?
— Наричайте ме Торент и не съм ви господар. Нямам никакви претенции над вас. Изглежда, отиваме към онази кула.
— Вкоренена! — изграчи Телораст. — Но коя точно е тя? Кърдъл? Коя точно е тя?
— Откъде да знам? Никога не съм била тук.
— Лъжла!
— Ти си лъжла!
Свадата продължи. Торент пришпори коня напред. След малко погледна през рамо и видя, че Олар Етил се тътри зад него. „Несломима и в същото време… сломена. Ех ти, нещастна старице. Зарежи го.“
Кебрале Кориш водеше клан от четирима мъже и три жени, единственото, което бе останало от Б’ен Аралак Оршайн Т’лан Имасс. Някога, не толкова отдавна, кланът на Медната пепел наброяваше три хиляди сто и шестнайсет души. Тя имаше спомени за живот и спомени за смърт, останали за посветените в Ритуала. В нейните спомени за смърт последната битка с Ордена на Червените шпилове надвисваше ярка в ума й: замръзнал писък, внезапен вой на унищожение. Беше стояла на самия ръб на Бездната, копнееща да се присъедини към падналите си близки, но задържана от дълга на званието си. Беше главатар на клана и докато й оставаше воля, щеше да е последната от Медната пепел, която ще падне.
Това време все още не беше дошло, а дирята на Червените шпилове се изпъваше зад нея, безжизнена, запустяла, ехото на писъка й като костелива ръка на тила й.
Първият меч бе направил извратения избор да възвърне телесния си облик, крачеше тежък като канара по тази изтерзана земя, мечът му се влачеше и оставяше бразда след себе си. Воините на Оршайн и Бролд на свой ред бяха изоставили блаженството на прахта и сега крачеха в накъсана сива гмеж зад него. Тя вървеше сред тях, своите седем воини. Бяха премазани, пострадали трайно от магията на Тримата. Накъсаните останки от кожа и сухожилия бяха почернели и опърлени. Оголената кост бе изгоряла до бяло, нашарена с пукнатини. Кремъчните им оръжия бяха изгубили оттенъка на сепия, червеникавокафявото бе заменено от бледоморави и синкавосини петна. Кожените дрехи и козинявите наметала бяха изчезнали.
От всички в своя клан Кебрале Кориш единствена бе успяла да се доближи достатъчно до Тримата, за да размаха меча си. Помнеше съвсем ярко стъписването на лицето на Брадатия, когато оръжието й захапа, проряза плътта дълбоко и широко през гръдта му. Помнеше кръвта, лъсналите нащърбени ребра, брънките от ризницата, пръснали се по камъните на парапета. Той залитна назад, отстъпи, но тя нямаше да прояви милост…
Съратниците му я изтласкаха назад с взрив от магия, който я изхвърли от ръба. Погълната от бушуващото чародейство, тя полетя към подножието на стената. И там трябваше да свърши, но тя беше вождът на клана. Беше видяла с очите си избиването на почти всички. Нямаше да се покори на забравата. Когато се надигна и се отърси от ужасния хаос на пламъците, погледна нагоре и видя Тримата — гледаха надолу към нея. Видя на лицата им неверието и усилващия се страх…
Точно тогава Инистрал Оуван бе подал сигнала за отстъпление. Можеше да му се опълчи, но се беше подчинила. Заради седмината останали. Заради последните си ближни.
Дори и сега споменът за захапката на меча й все още бе най-сладкият нектар в кухата черупка на душата й. Кебрале Кориш бе устоявала на стената на Крепостта. Нанесла беше рана на един от Тримата, единствената Т’лан Имасс, постигнала това. Ако бе останал сам, щеше да го е убила. Брадатия щеше да е паднал, първият пробив в отбраната на Тримата. Кебрале Кориш, сама изковала меча, който държеше в ръцете си, и го нарече Брол — Хладно око, — и виждаш ли петното от кръвта му? Стича се черна като нощ. В мига, в който войната се обърна, я отзоваха.
Медната пепел бяха паднали за нищо. Без да устоят, без победа. Бяха ги отхвърлили и един ден тя щеше да накара Инистрал Оуван да плати за това.
Тази тайна клетва бе достатъчна причина да съществува. Първият меч можеше да има своята война, своето търсене на отговори, своето право да търси сметка от Олар Етил. Кебрале Кориш имаше своите основания да продължи. Олар Етил — която ги бе призовала всички — можеше да има своите тайни мотиви. За Кебрале беше все едно. Освен това Олар Етил й беше дала друг шанс и дори само заради това Кебрале бе готова да направи, каквото я помолят. Докато дойде моментът за отмъщение.
Инистрал Оуван носеше срама на поражението и го правеше без преструвки. Но това не беше достатъчно. Изобщо. „Аз ще го накажа. Ще намеря за него вечно страдание. В името на изгубения живот на моите ближни, заклевам се в това.“
Не беше миризма — не беше способен да улови миризма, — но въпреки това нещо достигаше до ума му, остро наситено със спомени, които го брулеха като снежна фъртуна заледен връх. Калт Урманал беше закален в безумие, излъскан ярко с лудост. Всякакъв конфликт вътре в него бе изгладен, докато не бе останало нищо друго освен чистотата на целта.