Законът за трите отрицания

Край, Каменская, до къщата остават десетина метра, за тези десетина метра ти трябва, ти просто си длъжна да изкажеш всичко докрай, стига вече си се крила зад илюзията за неразбиране и престани да си задаваш един и същ въпрос: защо, та защо? Прекрасно разбираш всичко, много добре знаеш защо го направи. Хайде тогава, вдишай повечко въздух, затвори очи и кажи истината. Най-добре на глас.

— Исках да се опитам да направя нещо, което никога по-рано не бях правила. Никога не бях влизала в открит конфликт с началството. Никога не бях казвала на чужди хора неприятни, нещо повече — оскърбителни думи. Искаше ми се да се убедя, че ако трябва, мога да стана друга, да се променя, тогава перспективата да напусна няма да ме плаши толкова много. Стремях се да получа потвърждение, че четирийсет и една години още не са краят на живота, не са последната точка във формирането на характера и мирогледа, че мога да се променя, ако поискам. Отчасти тази амбиция се прояви в желанието ми да се уча да готвя. Отчасти — в това, което направих в кабинета на началника. Но кулинарните тренировки донесоха полза, с началника обаче картинката е съвсем друга. Имах проблем, свой собствен проблем: страх от промени. И трябваше да го решавам само за своя сметка. А аз започнах да го решавам за сметка на Афоня, обидих го, оскърбих го. Не бяхме се виждали с него двайсет години, през тези двайсет години той е станал съвсем друг човек, със сигурност е разкрил доста сложни престъпления, инак нямаше да направи кариера в криминалното разследване. Само в апаратната работа можеш да получаваш постове и звания с ласкателство и подлизурство, с ловки маневри и интриги, а в разследването е важен резултатът, а не милата усмивка. И изобщо, какъвто и да е Афоня, ако да е стопроцентов кариерист, какво право имам аз да го оскърбявам? Коя съм аз, че да го оценявам и съдя? Постъпих горе-долу като Расколников на Достоевски, той също е имал дълбоко личен проблем: да провери дали е трепереща твар, или има права — и е решил този проблем за сметка на старата лихварка и нейната бременна сестра. А не за сметка на своя вътрешен душевен и интелектуален ресурс. Това е неправилно. Даже е гадно и недостойно. Аз постъпих зле. И независимо дали моят началник е лош или добър човек, постъпих отвратително. По детински, по хулигански. Ето, хлапетата тичат по стълбищата и звънят на всички врати, а после се крият. И на мен са ми звънили, спомням си, ужасно се уплаших тогава, не помня в каква ситуация се намирах, но си спомням, че това иззвъняване в единайсет часа вечерта ме хвърли в паника. Вече бях в леглото, трябваше бързо да скоча, да си намеря пеньоара, застъпих си пантофите, едва не паднах, с блъскащо в гърдите ми сърце отворих вратата, гледам — никой. Господи, колко ги мразех в този момент, тези глупави хлапета! А те всъщност почти не се различават от мен. Скучно им е, но това е техен вътрешен проблем, а те се забавляват за сметка на тревогите и нервите на абсолютно непознати хора…