Прагът на вечността [bg]

Церемонията по завършването, наречена дипломиране, се провеждаше в Стария двор в Харвардския университет, затревена площ, обградена от червените тухлени университетски сгради. Членовете на настоятелството носеха цилиндри и фракове. Завършилите с отличие биваха представяни на британския външен министър, безбрадия благородник лорд Хоум, и на един от хората на Кенеди в Белия дом със странното име Макджордж Бънди. Въпреки настроението си, Джордж беше малко тъжен, задето напуска Харвард. Беше прекарал тук седем години, първо като студент, и после, докато учеше за степента по право. Беше се запознал с разни необикновени хора и се сприятели с неколцина. Взе всеки изпит, на който се яви. Излезе с много жени и преспа с три. Напи се веднъж и усещането, че не се владее, му беше противно.

Но днес беше прекалено гневен, та да се потопи в носталгия. След насилието на тълпата в Анистън очакваше твърд отговор от администрацията на Кенеди. Джак Кенеди се представяше пред американския народ като либерал и беше спечелил гласовете на чернокожите. Боби Кенеди беше главен прокурор, най-висшият правоприлагащ служител в страната. Джордж очакваше Боби високо и ясно да заяви, че в Алабама важи конституцията на Съединените щати, както и навсякъде другаде.

А Боби не го стори.

Никой не беше арестуван за нападението над участниците в Похода на свободата. Нито местната полиция, нито ФБР разследваха някое от многобройните извършени престъпления с насилие. В Америка през 1961 пред очите на полицията бели расисти можеха да нападат протестиращите за човешки права, да трошат костите им, да опитат да ги опекат живи — и да им се размине.

Джордж видя Мария Самърс за последен път в лекарския кабинет. Ранените участници в Похода бяха върнати от най-близката болница, но в крайна сметка се намериха хора, които бяха готови да ги лекуват. Джордж беше при една медицинска сестра, която се грижеше за счупената му ръка, когато Мария дойде да му каже, че има полет до Чикаго. Ако можеше, щеше да стане и да я прегърне. Но стана така, че тя го целуна по бузата и изчезна.

Джордж се питаше ще я види ли някога отново. „Мога да се влюбя дълбоко в нея“, рече си той. „Може би вече съм се влюбил“. През десетте дни непрестанни разговори той нито за миг не се бе отегчил: Мария беше умна поне колкото него, навярно повече. И макар да изглеждаше невинна, кадифените й кафяви очи го караха да си я представя на светлината на свещи.

Церемонията по дипломирането завърши в единадесет и половина. Студенти, родители и завършили започнаха да се оттеглят в сенките на високите брястове към официалните обеди, на които дипломиращите се щяха да получат степените си. Джордж потърси семейството си, но в началото не можа да го види.

Видя обаче Джоузеф Хюго.

Хюго беше сам, стоеше до бронзовия паметник на Джон Харвард и палеше една от дългите си цигари. В черната церемониална тога бялата му кожа изглеждаше още по-нездрава. Джордж стисна юмруци. Искаше да пребие от бой този плъх. Но лявата му ръка беше безполезна, пък и ако двамата с Хюго се сбиеха в Стария двор тъкмо днес имаше да патят. Можеха дори да загубят степените си. Джордж вече имаше достатъчно неприятности. Мъдро щеше да е да не обръща внимание на Хюго и да отмине.