Червения вълк [bg]

14

Младият келнер сервира два джина с тоник, вдига чашите от кафе и коняк, сменя почти догорялата свещ и почиства пепелника.

— Кухнята затваря в десет, но барът работи до един, така че ако искате още нещо, обадете се.

Измъква се мълчешком по застланите с дебел килим стълби.

— Кой би допуснал, че тук може да има нещо подобно? — казва София с усмивка и разперва ръце.

Томас не успява да сдържи смеха си. Атмосферата в мазето на заведението е почти сюрреалистично ориенталска: стените и подът са покрити с няколко пласта килими, дебели и прашни, лъскави бронзови чинии са струпани в ъглите, върху ниски каменни подставки горят газени лампи. Двамата са сами, седнали един срещу друг в тежки кожени столове от двете страни на голяма дъбова маса. Таванът представлява поредица тухлени сводове и изглежда е строен още през седемнайсети век.

— Тия стари тухлени постройки крият множество тайни — казва Томас, притеснен от фъфленето си.

— Нали живееш в Кунгсхолмен? — пита София, като го наблюдава над ръба на чашата с джин.

Той кимва и отпива.

— Кахлена камина — започва Томас, — цял куп гипсови украси, скърцащи подове с паркет и всичко останало.

— Собствено жилище?

— От скоро. Купихме го миналата година. Ами ти?

София пали ментолова цигара, вдишва никотина и изпуска дим на малки колелца.

— Йостермалм — съобщава тя. — Семейството ми притежава жилищна сграда там.

Томас вдига вежди впечатлен. Тя свежда поглед и се усмихва.

— Наша е от много поколения. Моето жилище е малко — само три стаи. Другите членове на фамилията имат по-голяма нужда от представителните помещения.

Взема шепа от фъстъците, които са оставени на масата.

— Сама ли живееш?

— Със Сокс, котаракът ми. Кръстен е на Клинтъновата котка, нали си спомняш…

Той се изсмива високо.

— Разбира се, Сокс от Белия дом.

— Имаш ли семейство? — пита тя, като вади цигарата от уста.

Томас отблъсва стола малко назад.

— Аха — заявява щастливо той, скръстил ръце на корема. Жена, две деца. Обаче си нямаме котарак…

Смеят се.

— Жена ти работи ли? — пита София и отпива.

Той въздъхва дълбоко.

— Прекалено много.

Тя се усмихва и пали нова цигара. Мълчанието помежду им едрее като нежна позлатена корона на дърво, пълна с обещание, тръпнещи листя и слънчева светлина. Всичко е сладост и светлина в това тяхно ориенталско мазе.

— Остана си за по-дълго у дома миналата зима — казва той със сериозен тон. — Беше великолепно. Добре за децата, добре и за мен. Добре даже за апартамента; обновихме кухнята и дори съумявахме да я поддържаме чиста.

София се обляга назад и скръства ръце. Той забелязва погледа, които тя му отправя, и осъзнава ефекта от казаното.