Истанбулска загадка [bg]

— Не съм.

— Защо тогава е толкова спешно да се върнеш?

— Ще ти обясня по-късно.

Изражението й стана сериозно. Тя се наведе напред в седалката си и ме погледна.

— Престани с тези игрички, Шон. Ако знаеш нещо, което може да ни доведе до ареста на виновниците, трябва да разкриеш тази информация или ще бъдеш обвинен във възпрепятстване на правосъдието.

— Защо смяташ, че няма да ти кажа? — попитах аз. — И какво ако не го направя, ще ме измъчваш ли? С обувката си може би?

Усмихнах се и отново се втренчих през прозореца.

— Досещаш се къде е снимал Алек, нали?

— Там, откъдето си ти, всички ли са като теб, мис Шари?

— Не. Аз съм от едно спокойно английско селце. Там по това време от годината се разхождат жени с рокли на цветя и се притесняват единствено за рецептите си за кейкове, а не за това кой е наред да загине… — Гласът й трепна леко, когато изрече думата. За няколко секунди изглеждаше необикновено уязвима.

— Значи не си имала идилично детство — отбелязах аз.

Тя извърна очи, после ме погледна отново.

— Имах, докато се случи това… — Погледна към задната част на самолета. — Майка ми почина, когато бях на петнадесет. Точно когато най-много се нуждаех от нея. После татко откачи. Трябваше да работя на две места, за да завърша университета. Оттогава никога не ми е било лесно.

Заговорих бавно:

— А аз едва бях навършил двадесет, когато починаха и майка ми, и баща ми. Лоша година. Айрийн ми помогна да го преживея.

— Трябва, да е била добър човек.

Поседяхме мълчаливо за минута. В живота ни имаше очевидни паралели. Смъртта ни бе засегнала и двамата.

— На младини усещах задаващите се бури — прошепна Изабел. — Получавах странни прозрения. Знаеш, че и сега ги получавам. — Тя разтри ръце. Забелязах, че е настръхнала.

— Може би е поличба — предположих аз.

— Или просто Питър е намалил климатика — отвърна тя.

Вятърът в самолета внезапно се засили, когато се наклонихме и сменихме посоката.

— Не вярвам в поличби — продължи тя. Говореше непоколебимо, сякаш опитваше да убеди себе си.

— Виж. — Посочих през прозореца. Пейзажът под нас, под навъсените сиви облаци, приличаше на Венера.

Лицето й стана сериозно.

— Гукаме ли си, а? — обади се Питър и седна. Наболата му брада беше изчезнала.

— Вярваш ли в онези джинове, за които говореше отец Григорий? — попита Изабел, без да му обръща внимание.

— Хората са вярвали, че светът е пълен със зли духове — отговорих аз. — Не са имали друг начин да обяснят нещата, които не са разбирали. Така си обяснявам тези истории…

Погледнах през прозореца. Вече нямахме изтребител за ескорт. Огромният килим от мрачни облаци под нас се простираше до безкрая. Небето отгоре сияеше в порцеланово синьо. Вероятно навлизахме в турското въздушно пространство.