Истанбулска загадка [bg]

Един от охранителите започна да маха трескаво към автомобила. Искаше да продължим напред, сочеше ни към онази страна от пътя, най-далеч от праха, откъдето още имаше възможност да преминем.

— Трябва да тръгваме — заяви Марк. — Може да има продължение на акцията. Ако ни наблюдават, вероятно вече са насочили РПГ към нас. — Беше разтревожен.

Когато потеглихме, гумите на хамъра изсвистяха. Сърцето ми биеше силно. Минахме покрай тойотата на отец Григорий. През надигащия се прах видях, че е изтърбушена като консерва. Забелязах и пламъци.

— Не трябва ли да спрем? — извиках аз. — Може да им помогнем.

— Да не си пожарникар? — сопна ми се Марк, гледайки право напред. — Охранителите си знаят работата. Само ще им се пречкаш.

Продължихме бързо. Двама мъже от водещия автомобил се връщаха към колата на отец Григорий. Те носеха кислородни маски и малки пожарогасители, боядисани в зелено. Може би Марк беше прав, но все още не ми харесваше идеята да изоставим отец Григорий.

Отървахме се почти невредими. Дори прозорците ни не бяха счупени, но сега ни покриваше слой прах, а по стъклата имаше драскотини и петна, сякаш някой ги беше шибал с камшик. Чистачките почистиха част от праха.

Карахме бързо, известно време в мълчание, осъзнавайки същината на случилото се. Измина доста време, преди пулсът ми да се нормализира. Марк включи радиото. Беше настроено на Би Би Си. През целия път обратно към летището слушахме Елгар. Помогна замалко. После го намразих. Не желаех да слушам нищо. Но не исках и тишина.

Цяла вечност се взирах през задното стъкло, дълго след като облакът прах от експлозията вече не се виждаше.

Извадих късмет да оживея. Идеите на отец Григорий продължаваха да се въртят в главата ми. Не можех да мисля за нищо друго.

Пръв се обади Питър:

— Каква ужасна загуба. А аз се надявах, че ще успееш да го убедиш да ни каже откъде е мозайката.

— Мислиш ли, че е знаел? — учудих се аз.

— Сигурен съм на хиляда процента.