Истанбулска загадка [bg]

Когато Абдал ми показа стенописите и мозайките, фотографирани от Алек, той ме заведе до място, оградено с високо скеле около султанската галерия. Туристите около централния кораб — стиснали фотоапарати и пътеводители — се втренчиха в нас, когато Абдал почука по стоманената врата, даваща достъп до закритото място. Отвори ни възрастен белокос мъж. Зад него видях двама други, коленичили до тънките колони, подкрепящи галерията.

— Възможно ли е някой да е завел Алек някъде другаде, за да гледа мозайки? Говори се за други интересни мозайки наблизо — подхвърлих аз.

Абдал ме изгледа така, сякаш бях обидил семейството му.

— Не, абсурд! — Той поклати енергично глава. Изглеждаше ядосан. — Тук са интересните неща. — Посочи към мястото, където работеха мъжете.

— Питам само защото се чудех дали някой го е завел в подземията. Някои тунели и водоеми бяха отворени наскоро, нали?

Той вдигна рамене.

— Колегата ти работеше където му казахме. Ние сме много стриктни за тези неща. Проектът ви включваше само работа на места с обществен достъп. Показах ти ги.

Някой зад Абдал извика на турски. Той се обърна и също извика нещо. Един мъж от другия край се изправи, пое към нас и размаха ръце. Абдал се обърна към мен. Не изглеждаше доволен. Когато мъжът ни приближи, от устата на Абдал се изля поток от турски думи. Чух името си някъде по средата.

— Мараба, мистър Раян — поздрави ме сериозно човекът, щом Абдал приключи. Поклони се.

Беше дребен, с оредяла черна брада и груба кожа. Друг археолог, предположих. Носеше поло и кремав панталон. Изглеждаше загрижен.

— Казвам се Бюлент — представи се той. — Абдал ми спомена, че сте колега на Алек. — Преди да успея да отговоря, той продължи: — Ужасно нещо му се случи.

Задържа ръката ми дълго, стискайки я здраво, като че ли се опитваше да ме утеши. После ме целуна по двете бузи. Кожата му беше гладка.

Абдал го изгледа с укор. Колегата му не му обърна внимание.

— Вашият мистър Алек беше луд по работата си. Всяка вечер оставаше тук до късно. А сутрин започваше преди другите. Искаше да узнае всичко. — Той посочи към златистия купол над нас.

— Алек винаги работеше упорито — съгласих се аз. Почувствах се неудобно да говоря за него в минало време. Не ми се струваше правилно.

— Беше добър човек.

Той сведе поглед и вдигна длан към гърдите си, сякаш се молеше.

— Много лошо, мистър Раян. Не заслужаваше да му се случи това.

— Поне правеше онова, което обичаше, през последните си няколко дни.

— Прав сте. Той обичаше това място. — Сякаш се просълзи. — Каза ми, че древните знаели повече от нас за свещената геометрия, за това как подобни места можели да ни помогнат да се доближим до божественото. — Отново посочи към купола над главите ни.