Отровени [bg]

Джордан й се усмихна леко.

— Емили, искам да сме заедно. Наистина. Но няма как да е на някой остров, както говорихме преди — не и ако ме пуснат под гаранция. Ще трябва да остана тук и периодично да се обаждам на надзорника ми. Този път искам всичко да е както трябва — да започна нов живот, отначало. — Тя погледна срамежливо Емили. — С теб… ако си съгласна.

— Разбира се, че съм! — решително избъбри Емили. След това се наслади на мисълта. Живот. С Джордан. Допреди няколко дни тя дори не можеше да си мечтае за нещо такова. Затвори очи и си представи как те двете се събуждат заедно всеки ден. Джордан беше права: за да са щастливи не беше нужно да се намират в някой тропически рай. За нея раят беше просто да са заедно.

— Затова искам да се пазиш — додаде Джордан и плесна с ръце. — Ще го направиш ли? Заради мен?

Емили бързо кимна.

— Разбира се. Заклевам се.

— Добре — рече Джордан.

— Свиждането свърши! — Гръмкият глас накара сърцето на Емили да подскочи. Надзирателката се приближи до масата и протегна ръка към Джордан. Тя погледна към Емили с гладно и измъчено изражение на лицето. Преди да успее да се спре, Емили се хвърли напред и притисна Джордан към себе си, впивайки устни в нейните. Те бяха все така меки, с вкус на мента. Емили затвори очи, наслаждавайки се на краткото докосване. Всяка клетка в тялото й като че ли се събуди за нов живот.

Но надзирателката дръпна Джордан настрани.

— Никакво докосване — изръмжа тя и, стиснала здраво Джордан за ръката, я поведе към вратата.

Джордан махна с ръка за сбогом. Емили я изпрати с поглед, чувствайки едновременно мъка и радост. Целувката все още пареше на устните й. Топлината на Джордан сякаш бе проникнала в тялото й. Емили знаеше, че ще трябва да съхрани тези чувства до следващия път. А следващ път щеше да има — тя го чувстваше. Джордан щеше да излезе оттук.

И двете щяха да бъдат заедно.