Когато дойде паякът [bg]

Около половин час след като се стъмни, самолетът започна да се снижава. Под нас заблещукаха светлини. Приличаше на малък град. Ето това е. Настъпи моментът. Щяхме да направим размяната за Маги Роуз.

— Не питай, защото няма да ти кажа — обади се той, без да отклони поглед от таблото.

— Защо ли това не ме изненадва? — отбелязах аз.

Като се престорих, че се раздвижвам на седалката, насилих дръжката и усетих, че поддава. Боях се да продължа.

Пистата и летището бяха малки, но все пак ги имаше. Успях да забележа още два малки самолета близо до небоядисана барака. Пилотът не се свърза с никого по радиото. Сърцето ми препускаше в гърдите.

На покрива на сградата се ветрееше старомоден ветропоказател. Кацнахме с леки подскоци, но никой не се появи. Нито Гари Сонеджи, нито Маги Роуз. Поне засега.

Къде ли се намираме?

— Тук ли ще направим размяната за Маги Роуз? — попитах аз и отново се залових с дръжката. Дръпнах с всичка сила.

Мъжът стана. Мина покрай мен и тръгна да слиза от самолета. Държеше куфарчето с десетте милиона.

— Довиждане, детектив Крос — обърна се към мен. — Извинявай, но трябва да бързам. Не си правете труда да претърсвате района по-късно. Момичето не е тук. Дори не е някъде наблизо. Между другото, върнахме се в Щатите. Намираме се в Южна Каролина.

— Къде е момичето? — изкрещях след него и дръпнах с все сила дръжката.

Къде беше ФБР? На какво разстояние от нас?

Трябваше да направя нещо. Време беше да действам. Изправих се, за да получа опора. След което с цялата си тежест дръпнах малката дръжка на седалката. Дърпах и дърпах. От седалката се отчупиха парчета метал, пластмаса и половината дръжка. Продължих да дърпам. Другата половина се изскубна със звук, подобен на мъчително вадене на зъб.