Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Историческая проза » Диамантът на Венеция [bg]
Диамантът на Венеция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Диамантът на Венеция [bg]

Электронная книга - «Диамантът на Венеция [bg]». Краткое содержание книги:

История за порок и хазарт, за алчност и благородство и за любовта, която преодолява всички препятствия — дори и смъртта… Венеция, 1604 г. Из средите на комарджиите и куртизанките в града плъзват слухове за рядък и безценен диамант, дошъл от Константинопол. Търговецът Пол Пиндар е убеден, че има връзка между скъпоценния камък и съдбата на изчезналата му годеница Силия Лампри. А единственото желание на Пол е да намери своята любима! Обсебен от тайнствения диамант, той успява да си осигури място в игра на карти с високи залози и награда — „Синевата на Султана“, като пренебрегва предупрежденията за опасност на своя служител Джон Карю и на куртизанката Констанца. В богат манастир на един от островите във венецианската лагуна сестра Анета, новопостъпила монахиня, е единствената, която е виждала „Синевата на султана“ и знае как се е озовал във Венеция. Един ден тя се сблъсква с Джон Карю, който обича да съблазнява млади монахини и тайно ги посещава в килиите им. В негово лице Анета вижда човек, който може да я отведе до Пол, за да изпълни тя последното желание на приятелката си Силия, а Карю открива в манастира повече от това, което е очаквал… Кейти Хикман е автор на седем успешни книги, включително два исторически бестселъра — „Courtesans“ и „Daughters of Britannia“. Последните й творби са „Тайната порта“ и „Диамантът на Венеция“, първа и втора част от трилогия, развиваща се в края на ХVI и началото на ХVII век. Книгите й са преведени на над двайсет езика. Кейти Хикман живее в Лондон с двете си деца и съпруга си, философа А. К. Грейлинг.
1 ... 34 35 36 37 38 39 40 41 42 ... 120
Перейти на страницу:

Просперо се канеше да се върне в стаичката зад завесата, но на прага се поколеба и рече:

— Щом толкова те интересува, продавачът на Синевата е бил мъж, а не жена. Казват, че пристигнал от Константинопол.

— Какво е станало с него?

— Никой не знае къде е отишъл. Донесъл камъка тук, в гетото, за да бъде оценен. Но за камък като този… — бижутерът сви рамене — никой търговец на скъпоценни камъни не би имал достатъчно пари, за да го купи сам, дори и да иска. Не мисля обаче, че се е опитал да го продава. Един мой познат предложил да му пази камъка — човек не би могъл да се разхожда спокойно из града с подобен камък в джоба си, нали? — а после му обещал да пусне слух за него сред нашите хора в Антверпен и Амстердам. В крайна сметка винаги се намира някой глупак, който да се опита да купи подобен камък — просто е необходимо време, докато бъде открит. Мъжът казал, че ще се върне, но….

— Никога повече не се появил, така ли?

— Чух, че изгубил камъка на карти, мътните го взели! Дано името му се затрие завинаги! — Просперо се обърна и се изплю отвратено на пода зад себе си. — Ето, разбираш ли сега какво ти казвам, англичанино? Камъкът се движи! Няма никакъв смисъл нито да се питаш защо, нито да се опитваш да му попречиш.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Наближаваше полунощ, когато Пол и Карю най-сетне напуснаха работилницата на Просперо. Луната светеше ярко. Като допълнителна мярка за безопасност Пол не беше взел гондола тази нощ, за да избегне стражата, затова двамата си проправиха път заедно пеша през задните канали.

Първи наруши мълчанието Пол.

— Вероятно няма никакъв смисъл да те питам къде беше през последните два дена, нали? — запита. Макар да говореше тихо, за да не привлича нежеланото внимание на стражата, тонът му беше жлъчен. — Но не, като се замисля, по-добре не ми казвай! — Вдигна ръка. — Не искам да знам. Оттук нататък си сам, Карю. Баста! Не ме интересува какво ще правиш и къде ще ходиш.

— Не се коси заради мен, и без това си тръгвам — отговори Карю. — Но преди да го направя, вероятно няма никакъв смисъл да те питам какво толкова си говорихте с Амброуз Джоунс, нали?

— Това влиза ли ти в работата? — сряза го Пол. А после, противоречащ сам на себе си, добави: — но в крайна сметка ти точно това искаше, нали? Да ни запознаеш. Е, определено успя!

Без да обръща внимание на подигравателния тон, Карю запита:

— Кой е той? Кой е Амброуз? — Когато Пол не му отговори, той продължи: — Ти вече го познаваше, нали? А аз изобщо не вярвам, че той събира разни неща за Парвиш.

— О, напротив, събира и още как! Той е точно такъв! — отговори Пол. Вървеше толкова бързо, че ребрата отново започнаха да го наболяват. — Но освен това е разузнавач за компанията „Левант“, дребен нечестивецо! — Спря, за да си поеме дъх.

— Имаш ли някаква представа какво стори? Да ме очерниш в очите на Парвиш щеше да бъде достатъчно лошо, но сега…

— Никога не съм искал да те очерня — прекъсна го Карю. — Исках само да те накарам да се събудиш!

— Обаче сега ти даде на Амброуз Джоунс възможността да ме изложи пред цялата компания „Левант“!

— Още ли не разбираш? Още ли не го осъзнаваш? Та ти вече си изложен! Всички знаят за теб, за тази… тази лудост… тази меланхолия… — Карю почти крещеше, звукът от гласа му отекваше от стените на тясната уличка. — Ти не си на себе си!

— Тихо, глупако! — Пол сграбчи Карю за рамото и го дръпна назад в сенките. — Аз имам разрешение да бъда навън в този час, но позволи ми да ти напомня, че ти нямаш! И ако стражата ни намери тук, не си мисли, че няма да те хвърля с охота на кучетата!

Бяха стигнали до малко мостче в края на уличката. Дишането на Пол беше станало накъсано, силно болезнено. Отпусна чело на близката стена, опитвайки се да си поеме дъх, да дойде на себе си. Някъде из лабиринта от тесни улички бяха завили погрешно и той осъзна, че вече няма никаква представа къде са.

Каналът пред тях беше много тесен. Отвеждаше в две посоки — вляво от моста се връщаше в лабиринта от тесни улички на квартала Канареджо, вдясно се сливаше почти веднага в друг, малко по-широк канал. Луната висеше ниско между покривите на близките две къщи на търговци, отразявана в безмълвните, блестящи черни панделки вода от двете им страни. Под арката на прозорец, гледащ към водата, гореше самотна свещ.

Имаше ли на този свят по-красиво и по-меланхолично място от това? Макар и на приливи и отливи, Пол Пиндар беше живял тук почти през половината си живот, но едва сега, едва в този момент си даде сметка колко всъщност го мрази. Какво го беше прихванало, че се върна тук? Дали защото и Силия някога беше живяла в този град? Именно тук я бе зърнал за първи път, тук се бяха влюбили, тук се сгодиха. А после той беше заминал за Константинопол по работа на компанията „Левант“, а корабът, който трябваше да доведе Силия при него, беше претърпял корабокрушение — или поне така смятаха в началото. В Константинопол Карю беше убеден, че я е зърнал веднъж, че по някакъв начин тя се бе озовала в харема на султана, но после така и не бяха успели да се доберат до нея, а за него беше останало съмнението така ли е било, или не.

1 ... 34 35 36 37 38 39 40 41 42 ... 120
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)