![Диамантът на Венеция [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/2/diamantt-na-veneciya-bg-download.jpg)
Диамантът на Венеция [bg]
- Автор: Хикман Кэти
- Серия: Тайната порта #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-344-4
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Диамантът на Венеция [bg]». Краткое содержание книги:
Може би Карю е прав — и самият Пол вече не познаваше себе си. Силия беше напуснала този град, беше изгубена завинаги за него, но въпреки това в съзнанието му тя продължаваше да броди из Венеция. Когато вървеше по тези улици, често се изпълваше със странното предчувствие, че в някой момент тя ще се появи иззад ъгъла и ще тръгне към него. Не беше в състояние да прогони тази мисъл от главата си. На няколко пъти дори му се беше сторило, че я вижда — млада жена с бледа кожа и червеникавозлатиста коса, приседнала на прозореца, с лице, приведено над книга или бродерия; или пък преминаваше покрай него с гондола, с наполовина извърнато към него лице и пръсти, плъзгащи се във водата. Но после, внезапно тя се обръщаше или казваше нещо и той осъзнаваше, че в крайна сметка не е тя, а друга жена и че никога повече няма да я види. Навсякъде около него вече царяха само влага и разрушение.
Внезапно в сенките откъм другия край на моста нещо се раздвижи.
— Виждаш ли това? — дочу той в ухото си едва доловим шепот. — Под арката вляво!
Значи Карю също го беше видял. Пол кимна. Обърна се и приближи устни до ухото на Карю, и тъкмо се канеше да каже нещо, когато изпод сенките на арката изникна фигура на мъж с лице, скрито под качулката на пелерината, и се насочи към тях. Когато стигна до средата на моста, спря и тихо, но ясно попита:
— Пол Пиндар?
Като направи знак на Карю да не мърда от мястото си, Пол излезе от сенките и се обърна към непознатия.
— Кой пита?
Инстинктивно сложи ръка върху дръжката на късия меч, който висеше на колана му, но мъжът вдигна и двете си ръце, за да покаже, че е невъоръжен, и рече:
— Пол, не ме ли позна?
Казвайки това, той свали качулката си и Пол се увери, че в мъжа, стоящ пред него под лунната светлина, действително има нещо познато.
— Това съм аз, Франческо.
— Франческо? — възкликна изненадано Пол. — Мили боже! Ама това наистина си ти!
Тръгна по моста към него и двамата се прегърнаха.
— Франческо, колко време мина?
— Много, прекалено много.
— Години… — прошепна Пол и се загледа в лицето на стария си приятел колкото с любопитство, толкова и с радост. — Франческо Контарини! Изминаха поне десет години, нали?
— Десет, петнайсет, има ли значение? — усмихна се другият мъж. — Твърде много са, за да ги преброим.
Загледаха се един в друг.
— Абсолютно същият си.
— Ти също!
Но още докато изричаха тези думи, те знаеха, че другият лъже. Пол, без да се броят издутината върху носа му и кръговете около очите му, имаше вече бели кичури в черната си коса и брада. Някога красивото лице на Франческо беше изпито, лененото бельо около врата и ръкавите му беше толкова мръсно и износено, че изглеждаше така, сякаш не беше сменяно от няколко месеца. Но въпреки това двамата продължаваха да се усмихват.
— Чух, че си напуснал Венеция — отбеляза Франческо и непохватно плесна Пол по рамото.
— Вярно е. Няколко години живях в Константинопол. Компанията „Левант“ ме изпрати там по работа — като неин посланик пред великия султан. Заради търговските права, нали се сещаш?
— Ама разбира се! Великият търговец Пол Пиндар! — Въпреки ласкателните думи, в гласа на Франческо се долови лека ирония. Когато се усмихна, Пол видя, че на мястото на долните му зъби вече са останали почернели чуканчета. — Защо ли не съм изненадан? Ти винаги си бил предопределен за големи дела. От край време си бил любимец на Съдбата!
— Съдбата ли? — Сега беше ред на Пол да се усмихне. — Опасявам се, че е доста непостоянна любовница.
— Чух за Том Лампри и дъщеря му — отбеляза Франческо и кимна съчувствено. — Съжалявам, приятелю!
— Благодаря — отговори Пол. — Това беше отдавна. — А после, нетърпелив да смени темата, попита: — А ти, Франческо, как си? Разкажи ми повече за себе си?
— Аз ли? Аз също не бях тук… — отговори Франческо и от гърлото му излезе кратък сух звук, по-скоро кашлица, отколкото смях. — Сигурно си чул?
— Да, чух.
Но какво точно беше? Пол напрегна сили да си спомни. Май нещо за някаква жена, някакъв бой заради зарове или карти? Едно беше сигурно — приятелят му беше убил някого.