Корабът на страха

Малко по-късно Корбет и Ранулф се качиха на конете си, увиха се плътно в плащовете и напуснаха кметството. Запътиха се към Пазара за платове, свърнаха вдясно при ъгъла към Бътър Крос, продължиха по Бъргейт, която щеше да ги отведе до Куенингейт. Мракът се сгъстяваше. Въздухът все още беше леденостуден, а земята скована от лед и хлъзгава, въпреки това пред сергиите и в магазините беше пълно с хора. Тесните, пълни с мръсотия улици се осветяваха от запалени факли и от светлината, която идваше от вратите и прозорците на кръчмите. Все по-плътният мрак, врявата, глъчката, отблъскващата воня напомняха на Корбет стенопис от някаква църква, изобразяващ адските селения. Боклукчиите бяха наизлезли с каруците и греблата си и събираха отпадъците и мръсотията. Поклонници, увити в дебелите си плащове, предлагаха метални изображения на мъченическия образ на Бекет, стъкленици или миниатюрни шишенца с кръвта на мъченика, като същевременно с мъка си пробиваха път към катедралата. Крещяха обиди към чирачетата, които се изстрелваха иззад сергиите като ловджийски хрътки, за да уловят някого я за плаща, я за ръкава и с крясъци да възхваляват стоките си, да приканват минувачите да си купят «кегли за продан, наредени в ред», «кожени ботуши от Кордова», «свещи бели и чисти като девица», «горещи пайове», «наденица с подправки», «остри ножове».

Кръчмари и безделници насъскваха две пияни жени да се бият. Всяка от тях трябваше да държи по едно пени в ръка, която го изпусне първа, се броеше за победена и щеше да бъде потопена в ледената вода в близкото корито за водопой на коне. Сержант от градската стража, мъчещ се да овладее своенравно магаре, направи опит да се намеси, докато крещеше управителите на пазара да дойдат с обкованите си с желязо тояги и да му помогнат. Разказвач на истории се беше покачил на един перваз на ъгъла на уличка, която извеждаше от пазара на платове и казваше на група зяпнали го поклонници да се молят най-усърдно и от душа пред мощите на Бекет: «Защото», твърдеше той, «денят на разплатата е твърде близо». Разказвачът им обясняваше как наскоро се върнал от Париж, където някакъв приятел призовавал демони, за да напредне в обучението си. На смъртното си легло, тъкмо навреме, този човек бил убеден да се покае, а неговите другари от училището се събрали да изпеят заупокойни псалми около постелята му. Мъжът заспал дълбоко. Сънувал как душата му е нагазила в тъмна долина, пълна със серни изпарения, където демони подхвърляли душата му насам-натам, други я мушкали с нокти, чиято острота надминавала тази, на което и да е стоманено острие. После мъжът се върнал към живот и дал обет да се промени, отишъл на поклонение пред гробницата на свети Томас Бекет, Божието призвание го осенило и той се присъединил към ордена на бенедиктинците. Затова, заключи разказвачът, те също трябвало най-пламенно да се молят, за да се спасят от клопките и изкушенията на сатаната.