Корабът на страха

Лейди Аделиша хладнокръвно устоя на погледа му. Корбет забеляза как за миг Беренгария трепна и си обеща да се върне отново на въпроса.

— После какво стана?

— Прибрах се в къщата. Смрачаваше се. Беренгария ми донесе фенер. На пазара бяхме наели две момчета за придружители. Когато на връщане влязох през главния вход, лекарят Дерош ме чакаше. Беше събудил Лечлейд и повикал отец Уорфелд.

Корбет вдигна ръка.

— Ти, сър — посочи към слугата, който тъкмо си бършеше носа с опакото на ръката си. — Господарката ти е излязла по обед. Ти какво прави?

— По-добре я питай къде е ходила! — отвърна Лечлейд.

Наложи се Корбет да удари с юмрук по масата, за да възстанови реда.

— Сър, придържай се към въпросите ми, иначе ще прекараш известно време в подземията на кметството. Какво прави онзи следобед?

— Ами — подсмръкна мъжът — знаех, че господарката е излязла и че сър Рауф ще е в работната си стая, затова слязох до «Зеления крал» — една кръчма наблизо — и си купих кана ейл.

— Сър Рауф не държеше ли ейл в къщата?

— Не, сър, само вино в избата и го държеше под око. Както и да е, върнах се с ейла, занесох го в стаята си, заключих вратата, изпих го и съм заспал. Бях си добре като прасе в кал, докато този натрапник — Лечлейд удари лекаря по ръката — не пристигна и не захлопа по вратата.

— Всички врати ли бяха заключени?

— Всички. Господарят ми много държеше да е така. Сутрин, обед, вечер, по всяко време, дори да бяхме у дома, вратите бяха заключени и залостени. Ако някой излезеше, вратите се заключваха и залостваха след него. Същото важеше и за стаята на сър Рауф, но от нея ключ имаше само той.

— Ами стаята на лейди Аделиша?

— Тя си имаше ключ за нея, както имаше и господарят.

— Продължавай — нареди Корбет.

— Ами тогава се събудих. Отворих прозореца. Погледнах надолу и видях лекаря да стои и да вика. «Лечлейд», викаше той, «какво става? Искам да видя сър Рауф!» А аз му отговарям «Какво да става — нищо.» Слизам по стълбите, отключвам предната врата и той влиза, целият такъв наперен, надут, любопитен, привикнал да се пъха, където не му е работа.

Лицето на Дерош остана непроницаемо при тези обиди.

— И? — попита Корбет. — Мастър Дерош, може би ти по-добре ще ни обясниш как си се озовал там.

— Аз лекувах сър Рауф — бавно отвърна Дерош. — Често го посещавах. Плащаше ми добре в сребро. Мъчеше го ту едно, ту друго неразположение. Сядах и се поразговаряхме, после си тръгвах. Сър Хю, нали разбираш, Рауф Деконте рядко излизаше от къщата си. Реших да го посетя в средата на следобеда в деня на свети Амброзий, но когато пристигнах, сър Рауф не ме посрещна. Реших, че нещо не е наред. Едва събудих Лечлейд, който слезе и ме пусна в къщата. Вдясно на входа е голямата зала на къщата. Вляво е работната стая на сър Рауф. Почуках на вратата му, но не последва отговор. Капаците на прозорците бяха залостени, излязох и надзърнах през една пролука, видях, че в стаята гори свещ. Сър Рауф никога не би оставил свещ да гори в негово отсъствие. Беше много внимателен, как да се изразя: предпазлив човек. Тропахме на вратата, но отново не последва отговор. Подозирах, че се е случило нещо ужасно. Но исках да присъства и друг свидетел, а той — Дерош посочи към Лечлейд, — той е роден пияница. Излязох от къщата и наех едно ратайче. Дадох му пени и го изпратих през нивите, за да доведе отец Уорфелд от «Сейнт Алфидж».