Артур и отмъщението на Малтазар

— Очевидно най-лошото не е загубата на колата ми, а че Артур изчезна! — спокойно казва бащата.

— Как така е изчезнал? — пита вождът, като се изправя и опира в тавана.

Арчибалд го поглежда многозначително, за да не се издаде. Родителите на Артур си нямат идея, че детето им в момента е при минимоите и е високо едва два милиметра.

За първи път Арман проявява нюх. Усеща, че крият нещо от него.

— Май не изглеждате много изненадани, че е изчезнал? — пита бащата, присвивайки очи като агент от Гестапо — тайната полиция на фашистка Германия. — Знаете ли къде е?

— Беше отзад в колата ви. Видяхме го на светлината на факлите си — пелтечи воинът, несвикнал да лъже.

— Това ми е известно, благодаря! Но на бензиностанцията момчето се беше преобразило в куче! Нали знаете, като в Лас Вегас: мятат наметало върху някоя танцьорка и тя се превръща в пантера! — обяснява Арман, опитвайки се да овладее нарастващия в него гняв.

— Впрочем, ако хвърлите наметало върху мен, сигурен съм, че ще се преобразя в аржентински мъчител! — крещи той в лицето на вожда. — Питам ви за последен път: Къде е синът ми?!

Досега не сме виждали бащата да се репчи на някой по-едър от него. Мисълта за загубата на сина му го дарява с неподозирани за него самия сили. Трябва наистина да обича хлапето, за да проявява така най-първичния си инстинкт. Воинът го гледа отвисоко. За първи път изпитва уважение към този малък човек. След добра подготовка може и да излезе нещо от него.

— Не знам къде точно е синът ви, но където и да е, ние вярваме в него и му изпращаме нашата сила. Той ще се завърне жив и здрав — казва воинът със спокоен и премерен глас.

Бащата не научава нищо ново от това изказване, но то го успокоява по странен начин. Има нещо много топло в гласа на воина, нещо неподправено и естествено. Не е изненадващо, че с подобен глас може да си говори с дърветата.

Майката иска да разкаже за разговора си с Артур, когато той й сподели, че ще отиде в градината при мининещо си. При все това жената се страхува, че това признание още повече ще ядоса съпруга й. Затова тя решава да си мълчи и да не налива масло в огъня, който изглежда поизгаснал.

Всъщност бащата е много объркан и не знае за какво да роптае. Въздъхва дълбоко и остава няколко секунди неподвижен, с поглед, зареян в нищото.

— Ако изгубя сина си, не бих могъл да живея повече… — казва той с изненадваща искреност.

Една сълза потича по бузата му, а той дори не се опитва да я избърше. Арман е обезоръжен и обезоръжаващ. Жена му мигновено избухва в плач.

«Виждам двамина, готови да обгърнат големия дъб с ръце!», помисля си вождът на бого-матасалаите, разнежен от тези неочаквани вълнения.

Арчибалд сяда до Арман и го прегръща през раменете. Нежният и крехък Арман му харесва. Арман, който оставя чувствата да ръководят мислите му, а не обратното.

— Артур не се е загубил. Той познава тукашните места като дланта си. От месеци снове от единия до другия им край — кротко казва Арчибалд.