Артур и отмъщението на Малтазар

Реколтата е слаба, но и дума не може да става да се оставят празни пити в кошера, затова нашата пчела решава да се приближи към къщата. Сто пъти са й казвали, че това е опасна зона и е по-добре да се избягва, но една пчела винаги поема риска, когато въпросът опира до достойнство. Тя се приближава плахо като към прокълнато място. Съвсем не подозира, че това скривалище е най-вече храм на любовта и блаженството, на радостта и веселието, защото е домът на Артур.

Големият дървен балкон е прясно пребоядисан в толкова меко светлосиньо, че не би било изненадващо някое облаче да кацне на него да си почине. Останалата част е мината с блестящобяла боя — за шик.

Нашата пчела влиза под навеса. Въздухът тук е по-свеж, а ароматът на боя го прави още по-приятен. Пчеличката е замаяна, оставя се полъхът да я носи леко покрай къщата.

Минава над една голяма космата купчина, без глава и опашка. При прелитането на насекомото обаче, купчината надига ухо и показва, че всъщност има и опашка, като я размахва за поздрав. Косматкото отваря едно око и проследява пчелата. Погледът му е ленив, с нотка на хитрост, скрита зад доста глупавина. Няма съмнение, става въпрос за Алфред, кучето на Артур. То въздъхва дълбоко и отново заспива. Изморява се дори когато само се говори за него.

Нашата пчела свива зад ъгъла на къщата, оставяйки Алфред на съдбата му по-скоро на домашен рунтав лентяй, отколкото на ловджийско куче. Насекомото все повече се опиянява от тази миризма на прясна боя. Стените блестят като мираж, а ветрецът се плъзга по тях като по пързалка. Пчеличката не разбира защо мястото се ползва с толкова лоша слава, при положение че изглежда така приветливо. При все че няма нито едно цвете околовръст. Пчелата обаче сякаш е позабравила малко мисията си.

Изведнъж тя попада на съкровище. Върху дървения парапет покрай къщата лъщи една купчинка желе, блестяща на слънцето, примамливо вкусна до немай-къде. Насекомото се приближава и кацва до нея. Чак не вярва на фасетните си очи. Това е планина от ферментирали плодници, напоени със сироп и готови за пренасяне. За пчелите това е чудо. Ние, хората, го наричаме просто «конфитюр».

Младата пчела е хипнотизирана от това богатство. Застава удобно, с крачета, стъпили нашироко, и започва да смуче по-мощно и от помпа. Бузите й се издуват, коремът й се нагъва, за да побере колкото се може повече от това безценно съкровище. За да занесе в кошера такова количество сладък сок, тя трябва да мине иначе през стотици цветя. Тръгнала е като обикновена работничка, а ще се завърне като всеобща героиня, която спестява на цяло гъмжило дълги дни усилен труд. Всички ще я приветстват и прославят. Дори самата царица навярно ще я поздрави, макар и никак да не одобрява подобни самоволни отклонения от строя.

«Самостоятелните действия са в разрез с равновесието на групата» — обича да казва великата царица, завладяна от духа на семейството, станало смисъл на живота й. Нашата пчела обаче се е подвела по изобилието и сладостта. За един ден и тя ще бъде царица и тази мисъл я кара да смуче още по-силно. Как може да наричат това място прокълнато, след като е изпълнено с такава красота и изобилие?