Девицата и звярът

— Защо настоя да се срещнем в тази дупка? — попита друг глас, женски.

— За по-сигурно. Тук никой няма да ни познае — каза мъжът и отмести пивото, което току-що бе платил.

— Моли се на Господа за това — изсмя се жената. Все още не бе свалила наметалото си и маската, която бе носила същия следобед в театъра.

— Сигурна ли си, че това е същият, човек?

— Разбира се — изсъска тя. — Да не мислиш, че някога бих могла да го забравя?

Събеседникът й се изсмя противно.

— Или пък той теб, а?

Жената потръпна от отвращение, бръкна в малката си кесийка и извади сребърно шишенце парфюм, Отвори го и вдиша дълбоко аромата.

— Тук вони на помийна яма!

— Носът ти е станал твърде чувствителен, скъпа.

— Какво съм станала — каза твърдо тя — е въпрос на начина на живот, който водя сега. Не искам нищо да стои между мен и него.

— Никой не иска това, скъпа.

— Тогава какво предлагаш да направим?

Той сви слабите си рамене.

— Защо трябва аз да правя нещо?

— Спомни си какво направих за теб — каза тя. Подигравателният му смях я разгневи. — Така беше, по дяволите.

— Ти го направи за пари, мила моя алчна кучко, само за пари и за нищо друго. Моля те, спомни си с кого разговаряш. Поне помежду си трябва да сме честни.

Тя се изсмя кратко и остро.

— Ти имаш да губиш толкова, колкото и аз, ако тайната ни бъде разкрита.

— Това заплаха ли е, скъпа?

— Не, разбира се — побърза да го увери тя. Господи, как мразеше тази богата свиня. После въздъхна тежко. — Никога не съм си мислила, че ще го видя отново. За Бога, мислех си, че проклетата му гордост никога няма да му позволи да покаже отново лицето си.

— Щом си го видяла този следобед пред толкова много хора, изглежда, не си била права.

— Знам и точно това ме безпокои.

Той й се усмихна някак особено и протегна дебелата си ръка, за да погали лицето й.

— Навярно ще мога да ти помогна.

— Трябва да го направиш — каза тя.

— Ще ти струва скъпо.

— Колко?

— Нека си помисля малко.

— Добре, стига да ме освободиш от този проблем.

— Изглежда, че междувременно се е оженил тук, в Лондон.

— Копеле! — изсъска тя. — Значи си знаел, че е жив? Че отново е в Лондон?

— Новината за сватбата на една от най-богатите наследници в цяла Англия трудно може да се запази в тайна, мила моя. И най-вече сватбата на една толкова прелестна плячка като онази надменна кучка Мариса Фицджералд.

— Как ли се чувства омъжена за човек като него?

— Наистина ли те интересува?

Тя сви рамене.

— Не. Макар че мисълта за това как реагира, когато е принудена да приема докосването му, и как се чувства той, когато тя се отдръпва от страх и отвращение при вида му, ми доставя удоволствие.

— Мразиш го, нали?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Късно е. Трябва да си вървя — каза той.

— Искам го мъртъв — заяви тя твърдо. Гласът й бе лишен от всякакви емоции.