Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
— Ама че хрумвания имат пък тия — скимтеше той. — Не, това не може да бъде!
Соломон поглеждаше натъжено ту единия, ту другия и накрая рече с упрек:
— Идеята съвсем не е случайна!
Всички избухнаха в още по-гръмогласен смях, а Джеръм извика:
— В такъв случай флотата ще трябва, ще не ще, да измени правилника в точка бръснене.
В средата на юни 1986 приключиха подготвителните работи. Прикрито като туристическа група за Мадрид, отлетя първото отделение от осемдесет души. Те пристигнаха късно следобед. Валеше като из ведро. Двама чиновници от цивилната гвардия, въоръжени с автомати и с онези странни плоски, лакирани в черно кутийки на главите, които приличаха повече на войнишки канчета, отколкото на служебни шапки, провериха паспортите им. Единият настоя Моузес да отвори алуминиевия си куфар.
— Виж ги тия католически овнета! — изръмжа Калахан.
Чиновникът прегледа основно куфара, огледа майора с тъмните си зорки очи, които изглеждаха наивни и малко непресметливи, но си остана учтиво коректен. По всяка вероятност не бе разбрал забележката.
Отведоха ги през града в хотел «Ескориал». Валеше непрестанно. Стив винаги си беше представял Мадрид като голям прашен град, с надвиснало над него сребристо небе, потопен в навъсена светлина, която приглушава всички цветове и ги забулва с оня лек воал от сивота, познат от картините на Ел Греко. Но достолепната испанска метрополия се показа в свежия гланц на багрите, а светлините се отразяваха в мокрия асфалт.
На другия ден Стив отиде в Прадо. Соломон Сингър се присъедини към него.
Впечатлението, което направи прочутата галерия върху Стив, беше поразяващо. Той обичаше изкуството, особено живописта, но мрачната галерия на католическите властелини го потисна; нагиздени кретени с водни глави, държащи скиптъра като че е детска дрънкалка, едва прикрита мъка от телесни и душевни недъзи, често с усилие прикрит идиотизъм, обвит в кралски пурпур. Зад групи от безпомощни, добре охранени лица от другата страна на каменни балюстради над панически изоставени пристани, надигащи се бури, притъмняващи хоризонти, грозно надвиснали облаци, инфанти с пищни скъпоценни роби, широки като машините за чистене на улиците. Сред тях един Архимед, с наивно простодушна усмивка, с едно мизерно «Еврика» около беззъбата, обрасла с тъмна брада и мустаци уста, раждаща болнави мисли. Отново и отново — ужасно изтерзаните тела на светии, отрязани глави върху подноси от ковано сребро, сервирани пред колосани плисирани яки, стотици пъти разпнатият Спасител, малтретираната, разпокъсана човешка плът, инквизицията.
Загадъчният екстаз на някои изображения го караше да потръпва. Фанатичната благочестивост го отблъскваше. В понятието «набожно усърдие» се криеше според него нещо дълбоко обезпокоително, нещо животинско, на което липсваше всякаква привлекателност, както е при лешоядите. И наистина пред някои старинно достопочтени платна на Стив му се струваше, че долавя мириса на смърт и разложение. С облекчение заставаше пред всеки Рубенс, очарован от пищната голота на неговите пълни с живот въплъщения на радостната чувственост. По дяволите преходността на плътта, щом човек все още може с пълни шепи да гребе и да усеща изобилието на живота, рече си Стив. По дяволите целият този християнски Запад, който гниеше в очакване на загадъчното си предопределение, също като един Лазар, на когото не се е явил Спасителят! Вероятно човешката история се нуждаеше от някои съвсем други корекции, за да се превърне земята в обитаем свят, за да се придаде на тази планета онова радостно лъчезарие, което образът й, видян от космоса, обещаваше да представлява: един оазис, блажено място сред прашните простори на всемира.
— Често се питам — каза Соломон с едро набръчкано чело, мръщейки месестия си нос — какво ли биха си помислили за нас посетителите от някой далечен свят, ако се изправят пред тези отвратителни картини на разпятието на Христос, на обезглавяването на Йоан, на ужасните мъчения на християнските светии.
— Вероятно истината — каза Стив саркастично и вдигна яката на палтото си, сякаш търсеше зад нея закрила.
— Дали ще ни вземат за канибали?
— А не сме ли? — отвърна Стив. — В известно отношение си останахме канибали. Само дето значително сме изфинили начина си на хранене, както е прието у цивилизованите народи.
След малка пауза Соломон, чието чело бе все така разорано от дълбоки, угрижени бръчки, каза:
— И те самите, откъдето и да идват, сигурно ще мъкнат със себе си своите богове и демони, които също са преследвали през хилядолетията и преследват дори в сънищата си. Може и те да са се надявали на избавлението и всичко това да им е добре известно, така че ще проявят разбиране.