Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Като момче Джанкарло се закле да отиде в Еритрея и да намери диамантената мина на чичо си. Той запази мечтата си, но щяха да минат години, преди да успее да я осъществи. Когато беше в състояние да провери дали легендата е истина, Джанкарло бе зает с компанията и семейството си. От време на време той се изкушаваше да организира експедиция, но в Еритрея бушуваше войната за независимост и вероятните райони за изследване бяха едни от най-оспорваните и най-често бомбардираните в страната. Освен това, макар и десетилетия след бруталната италианска окупация, името Джанели още беше прокълнато в Еритрея и той се съмняваше, че експедицията му ще бъде посрещната радушно.
Но когато войната свърши и задълженията му към семейството приключиха, Джанкарло разбра, че моментът е дошъл. Разходите по това начинание не означаваха нищо за него. Милиард лири? Десет милиарда? Имаше ли значение? През целия си живот Джанкарло бе правил онова, което се очакваше от него, но този път, също като Енрико, искаше нещо за себе си. Ако успееше, Джанели имаше план да превърне операцията в доходна, макар че изборът на подходящия момент беше изключително важен. Диамантеният синдикат в Лондон имаше голямо съвещание след два месеца и Джанкарло трябваше да е готов да им покаже много скъпоценни камъни, поне няколко хиляди карата, ако смяташе да ги принуди да приемат исканията му. Той вече се бе освободил от акциите си в Южна Африка, защото ако успееше, тази страна щеше да се превърне във финансова черна дупка.
Ами ако се провалеше? Джанели сви рамене. Неколцина счетоводители щяха да се почешат по главите и да се запитат къде са отишли парите, но това щеше да бъде всичко. Той нямаше да загуби нищо.
Но Джанкарло знаеше, че ще успее, защото сателитните снимки и онова, което бе открил Енрико, са едно и също.
МАНАСТИР „ДЕБРЕ АМЛАК“
СЕВЕРНА ЕРИТРЕЯ
Най-близкият източник на електричество беше на сто и петдесет километра на изток, в град Накфа, затова в манастира единствената светлина след залез слънце идваше или от свещи, или от газени лампи, но и двете струнощната молитва, те се използваха пестеливо и така животът в манастира се диктуваше от изгрева и залеза на слънцето. Монасите рядко се разхождаха в мрака.
В деня след изблика на Доуит друг монах, няколко години по-млад от него, разговаря насаме с Ефраим и потвърди думите на по-стария си брат. В манастира имаше тайни и може би бе дошло време да бъдат разкрити. След като се върна от убежището си, брат Ефраим прекарваше нощите си в молитви и размисъл. В стаята му гореше една-единствена свещ. Той не бе ял, откакто се върна от разходката си в пустинята, и пиеше съвсем малко вода. Очите му бяха изцъклени от изтощение, а брадата му беше разрошена и сплъстена. Ефраим не забелязваше миризмата на застояла пот от тялото си, нито слоя мръсотия по обикновено добре измитите си зъби.
През единствения прозорец на килията му проникваше лъч млечнобяла лунна светлина, която озаряваше старинната книга на грубоватото му дървено бюро. Ефраим бе сложил ръце върху книгата. Между дългите му пръсти беше преплетена броеница. Книгата беше подвързана с кожа и кориците бяха затворени с потъмняла месингова закопчалка. Страниците бяха толкова стари, че се бяха издули и придаваха на книгата парцалив вид, макар че бе пазена грижливо в продължение на осемстотин години.
Ефраим я получи на последната изповед на предшественика си, няколко часа преди игуменът да умре по време на изгнанието им извън границите на Еритрея. Той се бе заклел пред умиращия монах да пази книгата и да я предаде на следващия игумен. Ефраим обеща, че няма да я отваря при никакви обстоятелства. Нито да поглежда написания на ръка пергамент вътре. Макар да се съгласи с тези две желания, Ефраим прочете заглавието. Беше написано на един от древните еритрейски езици. Той лесно преведе подобните на арабски букви.
„Срамът на царете“.
Ръцете му се разтрепериха и текстът пред очите му се замъгли. Ефраим се почувства като Адам, който е допрял до устните си откраднатата от райската градина ябълка. Той мигновено осъзна, че книгата съдържа зло, смъртоносно като първородния грях. В същия миг монахът започна да разбира умиращия игумен пред себе си. Той отново видя немощната фигура, която лежеше на одъра толкова далеч от родината. Знаеше отговора, но въпреки това зададе въпроса.
— Да — чу се задъханият отговор. — Прочетох я и Господ ме прокълна заради това. Прокле всички ни. Не можах да се сдържа. Имах чувството, че Божията воля е да прочета думите и да наруша мълчанието. Едва когато приключих в нощта на тринайсети ноември 1962 година, осъзнах, че самият Сатана ме е изкушил да прочета книгата.