Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
— Какво всъщност се е случило тук? — попита лекарката. Взе фенерчето — всъщност си беше нейно, от медицинския й комплект — и го насочи към очите му.
— Не знам… не съм сигурен… Но по-добре да вървим, не бива да спираме.
Опита се да се оттласне от стената, но Лиза го натисна с длан по гърдите, без да престава да оглежда очите му под насочената светлина.
— Имате силен нистагмус — прошепна тя, свали фенерчето и свъси чело.
— Какво?
Тя му подаде манерката си и му посочи да седне на една овързана бала сено. Той не възрази. Балата беше твърда като цимент.
— Очите ви показват признаци на хоризонтален нистагмус, стеснение на зениците. Да сте си удряли главата?
— Не мисля. Сериозно ли е?
— Трудно е да се каже. Може да е резултат от увреда на окото или мозъка. Инсулт, множествена склероза, удар по главата. В комбинация със замайването, бих казала, че е пострадал вестибуларният ви апарат. Може би нещо в средното ухо. Или централната нервна система. Най-вероятно е временно състояние. — Последното съвсем не прозвуча утешително.
— Какво имате предвид с това „най-вероятно“, доктор Къмингс?
— Просто Лиза — каза тя, сякаш се опитваше да отклони вниманието му.
— Просто Лиза. Значи може и да не е временно?
Тя погледна встрани.
— Трябва да ти се направят изследвания. Нужна ми е и повече информация. Можеш да започнеш с това какво се е случило тук.
Той отпи голяма глътка от манерката. Де да можеше. Докато се опитваше да си спомни, зад очите му се настани тъпа болка. Последните дни му бяха като в мъгла.
— Бях отседнал в едно от селцата долу. Посред нощ в планината се появили странни светлини. Самият аз не ги видях. Когато се събудих, вече бяха угаснали. Но на сутринта всички в селото се оплакваха от главоболие и гадене. Аз също. Попитах един от старейшините за светлините. Той каза, че се появявали от време на време, от поколения. Призрачните светлини. Местните ги свързвали със злите духове в планинските недра.
— Зли духове?
— Показа ми къде се виждали светлините. В отдалечен район високо в планината, насечен от дълбоки ждрела и ледени водопади, чак до границата с Китай. Почти непроходим. Манастирът се намира на склон, който гледа към тази ничия земя.
— Значи манастирът е бил по-близо до светлините от селото?
Пейнтър кимна.
— За двадесет и четири часа всички овце умряха. Някои падаха като покосени. Други удряха главите си в скалите. Дойдох тук на следващия ден, повръщах, главата ми се пръскаше от болка. Лама Кемсар ми даде някакъв чай. Това е последното, което си спомням. — Отпи отново от манерката и въздъхна. — Това беше преди три дни. Събудих се в заключена стая. Наложи се да разбия вратата, за да изляза.
— Имал си късмет — каза тя и си взе манерката.
— В смисъл?
Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.
— Че не си бил в манастира по това време. Изглежда, близостта до светлините е правопропорционална на степента на пораженията. — Вдигна поглед нагоре, сякаш се опитваше да види през стените. — Може да е била някакъв вид радиация. Китайската граница е наблизо, така ли? Може да е било ядрен опит или нещо такова.
Пейнтър си беше задавал същите въпроси.
— Защо клатиш глава? — попита Лиза.
Пейнтър чак сега усети, че го прави. Вдигна длан към челото си.
Лиза се намръщи.
— Така и не каза ти какво правиш тук, господин Кроу.
— Викай ми Пейнтър. — И й се усмихна криво.
Тя не остана особено впечатлена.
Чудеше се колко може да й каже. При така стеклите се обстоятелства откровеността изглеждаше най-разумният избор. Доколкото можеше да бъде откровен, разбира се.
— Работя за правителството, за едно подразделение, наречено АИОП. Ние…
Тя го прекъсна с тръсване на глава, все така бе скръстила ръце пред гърдите си.
— Знам за АИОП. Американският военен отдел за проучвателна и развойна дейност. Работила съм по техен проект. Какъв интерес имат към случващото се тук?
— Ами, изглежда, Анг Гелу не се е обърнал за помощ само към теб. Преди седмица се свърза с нашата организация. С молба да разследваме слуховете за странни заболявания в този район. Аз тъкмо проучвах обстановката, за да преценя какви специалисти да включим в разследването — лекари, геолози, военен персонал, — когато се развилня бурята. Не бях планирал да се откъсна за толкова време от цивилизацията.
— Стигна ли до някакви заключения?
— От първоначалните ми разговори с местните ми хрумна, че може би маоистките бунтовници в района са се докопали до ядрени отпадъци и подготвят мръсна бомба или нещо подобно. Сетих се и за китайците, също като теб преди малко. Затова направих тестове за различни форми на радиация, докато чаках бурята да утихне. Не установих нищо необичайно.