Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
Лиза го гледаше, сякаш наблюдаваше непознат вид бръмбар.
— Ако успеем да те закараме в някоя лаборатория — каза делово, — може и да получим един-два отговора.
Значи не го смяташе за бръмбар, а за морско свинче.
Ако не друго, поне се придвижваше нагоре по еволюционната стълбица.
— Най-напред трябва да оцелеем — каза Пейнтър, за да я върне към реалността.
Тя вдигна поглед към тавана. От известно време не се чуваха изстрели.
— Може да решат, че всички са мъртви. Ако просто останем тук…
Пейнтър се оттласна от балата и стана.
— Според твоето описание нападението е проведено методично. И е било планирано предварително. Със сигурност знаят за тези тунели и рано или късно ще ги проверят. Можем само да се надяваме, че ще изчакат пожарите да угаснат.
Лиза кимна.
— Да тръгваме тогава.
— Ще се измъкнем. Можем да го направим — увери я той. Подпря се с ръка на стената. — Можем да го направим — повтори, този път повече на себе си, отколкото на нея.
Тръгнаха.
След няколко крачки Пейнтър се почувства по-стабилен.
Добре.
Изходът вече трябваше да е близо.
Сякаш в потвърждение на това, откъм дъното на коридора долетя лек повей и раздвижи китките провесени от тавана билки. Пейнтър усети студа по лицето си. И замръзна. Включи се ловният му инстинкт — наполовина резултат от военното му обучение, наполовина кръвно наследство. Посегна зад себе си и стисна Лиза за лакътя в знак да мълчи.
После изключи фенерчето.
Някъде напред нещо тежко се удари в пода и звукът отекна в прохода. Ботуши. Затръшна се врата. Повеят изчезна.
Не бяха сами.
Убиецът приклекна под китките билки. Знаеше, че тук има и други. Колко? Преметна на рамо пушката и извади пистолет „Хеклер&Кох“. Вече беше свалил всичко от ръцете си освен вълнените ръкавици без пръсти. Заослушва се.
Едва доловимо изстъргване, шумолене.
Отдалечаващо се.
Най-малко двама… може би трима.
Посегна нагоре и затвори капака към плевнята. Студеният полъх утихна след последен шептящ повей и го обви мрак. Смъкна на очите си устройство за нощно виждане и включи ултравиолетовата лампа, фиксирана за рамото му. Проходът напред грейна в нюанси на сребристозелено.
На крачка пред него лавиците покрай едната стена бяха отрупани с консервирани продукти и запечатани с восък буркани с кехлибарен мед. Той пое покрай лавиците, движеше се бавно и безшумно. Нямаше нужда да бърза. Всички други изходи водеха към горящите развалини. Беше застрелял малкото монаси, на които им беше останал достатъчно здрав разум в умопомрачените глави, за да избягат от пожара.
Беше им направил услуга, на всичките.
Много добре знаеше, че е така.
Този път Камбаната беше ударила твърде силно.
Инцидент. Един от многото напоследък.
През последния месец беше доловил вълнението сред другите в Granitschloss. Дори преди инцидента. Нещо беше разбунило замъка като кошер и резултатът се беше усетил дори и в неговия усамотен дом. Не беше обърнал внимание. И защо да го прави? Не беше негова грижа.
А после се случи инцидентът… и ето, че вече беше негова грижа.
Да им разчиства грешката.
Това беше негов дълг като един от последните останали Sonnekonige. Повечето рицари на слънцето — уви, почти нищо не беше останало от тях, както по брой, така и по качество — страдаха от старческо слабоумие, избутани на практика в забвение, бяха си анахронизъм и изобщо нещо, от което извръщаш засрамено очи. Скоро и последните щяха да изчезнат.
И толкова по-добре.
Но поне задачата му за днес беше почти приключила. Щеше да се върне в дупката си, след като прочистеше избата. Трагедията в манастира щеше да бъде приписана на маоистките бунтовници. Кой друг освен безбожните маоисти би нападнал света обител без никакво стратегическо значение?
За по-сигурно дори мунициите му бяха съобразени с онези, които използваха бунтовниците.
Включително пистолетът му.
Стиснал го в ръка, той бавно се придвижи покрай редица отворени дъбови бъчви. Зърно, ориз, брашно, дори сушени ябълки. Стъпваше предпазливо, нащрек за засада. Монасите може и да се бяха побъркали, но дори и луд човек беше способен на лукавство и изобретателност, когато е притиснат до стената.
Проходът напред завиваше вляво. Той се притисна до дясната стена. Спря, за да се ослуша, наострил уши за звук от стъпки. Вдигна очилата си за нощно виждане.
Тъмно като в рог.