Сълзите на луната

Настанен удобно, разсеяно галеше хълбока на Фин с крак.

— Нямам стръвта на пътешественик като теб или Дарси, или мама и татко. Когато се събудя сутрин, искам да видя нещо познато и да чуя обичайните звуци. Приятно ми е — продължи той, докато Ейдан го изучаваше, — да знам имената на хората около мен и да се чувствам у дома, независимо къде съм.

— Ти си най-добрият от всички ни — обяви Ейдан тихо и накара Шон да се разсмее от изненада и смущение.

— Това вече е велико признание.

— Такъв си. Носиш в сърцето си земята, морето и въздуха тук и се отнасяш към тях с уважение и любов. Аз не можах да го направя, преди да обиколя и да видя всичко, което исках. Когато тръгвах, Шон, трябва да ти призная, не мислех да се връщам. Не и завинаги.

— Но постъпи точно така.

— Защото започнах да проумявам онова, което ти винаги си знаел: тук е нашето място в света. По право, ако се вслушаме в сърцата си, а не в реда, по който сме се раждали, ти би трябвало да оглавиш кръчмата.

— И ще я унищожа само за една година. Благодаря, но не.

— Няма да го направиш. Невинаги съм ти признавал достойнствата, които притежаваш.

Шон завъртя биреното шише в ръка и го заоглежда внимателно. Намигна на кучето в краката си.

— Колко такива шишета изпи този мъж, преди да се появя, Фин, момчето ми?

— Не съм пил. Искам да разбереш какво чувствам и мисля, преди нещата около нас да се променят. А те определено ще се променят, ако направим тази сделка.

— Те ще се променят, но ние ще определяме в каква посока да поемат.

— Ще погълне по-голяма част от времето ти.

Замисли се над тези думи на брат си и с какво наистина запълва времето си.

— Имам време в изобилие.

— Както и това на Дарси. Няма да остане доволна.

— Не. — Шон въздъхна. — Но пък ще се радва на украшенията и дрънкулките, които ще има възможност да си купи с печалбата. И ще остане в заведението, Ейдан. — Шон срещна погледа на брат си. — Трябва да й го признаеш.

— Поне докато не си намери онзи богат съпруг, за когото все приказва.

— Дори да го направи, ако реши да погостува на онези от нас, които сме останали селяни, пак можеш да я помолиш да препаше престилка и да вземе поднос.

— Та да го стовари върху главата ми. — Но Ейдан кимна с разбиране. — Прав си. Винаги би помогнала, ако има нужда. Знам го.

— Не поемай единствено ти цялата тежест — сделката, притесненията и уточняването на подробностите — посъветва го Шон. — Все пак сме трима… По-точно: четирима, сега като имаме нашата Джуд Франсис. Кръчмата е семейно заведение и принадлежи на Галахърови. Ще се справим добре със сделката, Ейдан. Имам хубаво предчувствие.

— Добре направи, че намина. Сега някои неща в главата ми се избистриха.

— Тогава значи съм заслужил още една бира, преди… — Шон замлъкна, защото дочу леки женски гласове. — Милостива Дево, ето ги. Изчезвам. Ще използвам задната врата.