История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— Крайно време е било. Иначе имам чувството, че спагетаджиите са щели да ни намразят окончателно и безвъзвратно, та до ден-днешен — справедливо отбеляза гласът народен Берю.
— Освен това френската армия успява да изтласка английската и да си възвърне Кале. През това време една част от Франция възприела протестантството в резултат от реформистката дейност на Калвин и големи родове като Конде станали нейни поборници. Така страната била разделена на два непримирими един спрямо друг лагера. Анри II, ако и да притежавал осанката и елегантността на баща си, бил наследил в слаба степен неговата интелигентност. Често се оставял да го водят за носа. Така например неговата жена Катерина Медичи и най-вече любовницата му Диана дьо Поатие имали голямо влияние върху него. Той се сближил с Диана още като юноша и се влюбил в нея. Тя била двайсет години по-възрастна от него. Но, което е странно за една епоха, в която жените след трийсет и пет години били считани за старици, на четирийсет Диана ставала, та и оттатък. Възрастта не влияела на красотата й. И тя си останала фаворитката на краля през целия му живот.
— А Катерина Медицинска не роптаела ли? — попита Берю.
— Като жена, произлизаща от финансовите среди на Флоренция и омъжена не за друг, а за краля на Франция, тя преглъщала и чакала да удари часът й. И той ударил, когато ударил последният час на мъжа й. А ако има нещо живописно в живота на Анри II, това е смъртта му. Той умрял в турнир.
— Какво е това турнир?
— Е, няма начин да не си виждал това по гравюри и илюстрации: двамина рицари, препускащи с насочени копия един срещу друг.
— Аха, сетих се! Нещо като корида без бик.
— Горе-долу — колебливо се съгласих аз. — Сеньорите от онези времена много си падали по тях. Изключение не правел и Анри II. Той изпотрошил сума ти копия заради хубавите очи на Диана. Защото тогава често пъти един рицар се биел в името на една или друга дама. А последните им махали с кърпички от ложите около арената и понякога им ги подхвърляли.
— Може би в случай, че някой от тях хванел хрема? — предположи Берю.
— Не, хремата не е била задължително условие за това.
— Спомням си, че навремето имах една ловна кучка, която се казваше Диана. Като се разгонеше, сума ти песове се ръфаха около нея. Настъпваше голяма олелия. Та си мислех, че и тогава, при въпросните фурнири… — начена Берю, но тъй като отгатнах горе-долу в какъв дух ще бъде продължението, му се троснах досадено:
— Берю, не ме прекъсвай за щяло и нещяло!
— Как така за щяло и нещяло? Досега да съм казал някаква глупост?
— Повече, отколкото предполагаш… И така, драматичният случай станал при следните обстоятелства: Анри II, който искал да заздрави мира с Испания, предложил ръката на дъщеря си Елизабет на сина на Карл V. През цялата История виждаме, как кралските щерки били нещо като разменни монети. Тяхната девственост и родова принадлежност служели за скрепяване на мирните договорености. След период на взаимоизтрепване настъпвал мигът, когато и на двете страни им се приисквало най-сетне да си поемат дъх, и тогава бракували децата си, та да имат някакъв повод да се прегърнат братски. Затова и Анри Втори засилил дъщеричката си на Филип, също Втори. И за да отбележи събитието, организирал празненство, чийто централен момент бил турнир, а централната фигура в този турнир бил самият крал.
— Оттук виждам как рицарите срещу него се изсипвали от конете още преди да ги е докоснал. Когато като мъничък играех с дядо си на домино, всеки път, като го побеждавах, той ми шибваше една плесница. Накрая започнах умишлено да губя. Това си е човешко, нали така?
— През онези времена, Дембо, чувството за чест у хората било по-развито, отколкото днес. Когато някой сеньор се биел на турнир, той наистина си слагал главата в торбата, независимо от това дали е крал, граф, виконт и т. н…
— Тия благородници-броненосци не са имали много акъл в главите си. Ако аз бях на мястото на някого от тях и се биех срещу краля, щях да се оставя да ме просне с някоя средна телесна повреда и после щях да му поискам доживотна инвалидна пенсия. Да го видя как ще ми я откаже, след като той именно ме е осакатил!
— Тогава манталитетът бил друг. Та и в тази си последна битка, за която говоря, Анри II се биел в името на своята скъпа Диана.
— Която все така си била двайсет години по-възрастна от него?
— Все така. Наближавала вече шейсетте, а кралят продължавал да я желае с нестихваща страст.
— Според мене, иначе с цялото ми уважение към мадам Поатие, тя трябва да е прекарвала свободното си време в разглеждане на картинките на една индийска книжка, която веднъж поразлистих. Май се казваше „Кама Путра“.